Въпреки че Ной по нищо не прилича на сравнително шокиращия Страстите Христови, новият филм на Аронофски има общо с Библията, което е достатъчно за няколко малки скандала в консервативния мюсюлмански свят. Едва ли целта на американския режисьор (в случая и сценарист, и продуцент) е била такава – в Ной няма нищо стряскащо, нито пък нещо твърде противоречиво. За сметка на това, тук ще откриете достатъчно от най-важните за творчеството на Аронофски характеристики – епична история, която поставя дребните човешки съдби и желания във фантастично-нестандартна обстановка, издигайки ги до височината на божествен монолог. Също така – характерната за Аронофски, наситена със силни цветове визия, която да послужи като фон на моралната главоблъсканица.
И въпреки че на пръв поглед Ной може да изглежда като евтин блокбъстър за харесалите Хобит и втората част на 300, в този филм е важно не действието, а разсъждението; не внушителните, компютърно генерирани гледки, а техният дълбок символизъм. Затова и историята не е случайно подбрана. Митът за Потопа е залегнал в основата на юдео-християнската цивилизация, но всъщност е познат в значително по-широк културен ареал, който го превръща не в близкоизточен, а в световен символ, заложен в ДНК-то (или поне – в културното такова) на човека като цяло.
И докато в появилия се наскоро Помпей, например, изригването на вулкана и неговата разрушителна мощ бяха централна тема, то в Ной не е важен краят на света като случване, а само като постановка за терзанията на библейския персонаж Ной (Ръсел Кроу), който търси смисъла на всичко, което се случва преди, по време на и след самия Потоп.
Встрани от дълбокия символизъм, филмът си заслужава и заради страхотния актьорски състав (освен Кроу, ще видите още Ема Уотсън, Дженифър Конъли и сър Хопкинс), но и заради цялата величава, наситено-цветна визия.