В Холивуд обичат да правят нещата по два пъти. Тази година на мода е приказката за Снежанка, която е разказана по два начина – един по-зловещ и по-мрачен в предстоящия Снежанка и ловецът и един по-лековат и забавен в тук разглеждания Огледалце, огледалце. Донякъде изненадващо, индийският режисьор Тарсем Синг (Клетката, Войната на боговете), когото познаваме като почитател на екранното насилие, лудите визуални решения и скритите метафори, се е захванал с по-стандартния от двата филма. Защото Огледалце, огледалце е класическа и дори леко старомодна комедия. Разбира се, стандартното при маестро Синг би минало за връх на ексцентричността при всеки друг, защото индиецът за пореден път дава воля на въображението си и неговата приказка за Снежанка е шантава, пъстра и пищна. Просто този път Синг се е постарал визията му да не доминира над разказа, а само да го подчертава, като по този начин е извел на преден план най-голямата сила на Огледалце, огледалце – актьорските изпълнения. Това може и да не е най-остроумната и разплакващо смешна комедия на света, но всички на екран видимо се забавляват толкова искрено, че доброто им настроение няма как да не се предаде и на зрителите. Тук всички си прекарват страхотно – от Джулия Робъртс като Злата кралица в така нехарактерната за нея злодейска роля, през младата Лили Колинс, чиято Снежанка е по-скоро някаква принцеса-воин и предводителка на банда деградирали джуджета, до Арми Хамър като Принца, който прекарва половината филм полугол и унизен, а другата половина – лаейки щастливо (не се шегуваме). Забавлява се и самият Тарсем, който е дал воля на детското в себе си и дори завършва Огледалце, огледалце според традициите на Боливуд – с песни и танци.