Типично за криминалетата, разказът потича от първо лице. Говори Пацо – принципен обирджия, арестуван за влизане с взлом няколко месеца преди падането на комунизма. Лош късмет, последван от още по-лош. Пацо е тикнат в ТВУ, където, по стар затворнически обичай, попада на хора и става човек. Е, само донякъде, защото съкилийниците му са първа цедка обществена утайка – заклет комарджия, опасен побойник и неук ром с богато въображение. Мярка се и една невинна душа, която обаче не оцелява дълго след началните надписи. Останалите пандизчии упорито поддържат реномето си на печени мошеници дори след пускането им на свобода и падането на режима – всъщност тогава се налага да станат още по-изобретателни, за да оцелеят.
И да не ви се вярва, историята за банда свестни неудачници, вкарана в шаблона на родната действителност от първите години на прехода, тук сработва доста добре. Истина е, че познатите кадри от палежа на Партийния дом, опашките за олио с купони и размириците около инфлацията натежават по някое време, но пък успяват да останат само фон за премеждията на героите. А те са хем тривиални, хем универсални – любов, предателство, вярност, подправени с накъдрени лафове с ромски акцент. Не е Гепи, но хваща.