Позволяваме си да го окачествим като интелигентен, защото тук обичайният черен хумор отстъпва място на малко по-екзистенциални въпроси, като неспособността да се адаптираш към обстоятелствата на настоящето, рухването на илюзиите и мечтателството. Има го, разбира се, шаржовия поглед към някои социални слоеве, но това не пречи на сюжетната линия да се развива адекватно и да се възприема сериозно.
В ролята на неосъществения писател Гил влиза Оуен Уилсън, който обичайно свързваме с налудничави и глуповати персонажи. Тук обаче непрестанното му бъбрене и влажен поглед идват на място, леко напомнят дори на самия режисьор. Героят му и красивата му съпруга (Рейчъл Макадамс) са в Париж преди сватбата си, но Гил вярва, че това е градът-вдъхновение и с радост би останал там, за да пише. Докато кандидат-женихът бленува за Париж от 20-те години на миналия век и неохотно се включва в културните мероприятия на годеницата си, среднощно пиянство го въвлича в сюрреали­стичен филм, където се среща с идолите си Фицджералд, Хемингуей, Дали, Пикасо и една удивителна жена (Котиар), която се явява любовница на последния. На това място настъпва лек смут, защото размечталият се американец е изпратен в миналото, и то в епоха, в която самата Гертруд Щайн прочита ръкописа на романа му, а писателите от Изгубеното поколение го канят на по чашка. Носталгията по миналото и животът на настоящето са в непрестанен конфликт, точно както европейската романтика и американският прагматизъм се редуват за надмощие в целия филм.
Освен изтънченост, Марион Котиар предлага съвършено непринудена игра. И докато сме убедени в постоянната висота на нейното изпълнение, Уилсън определено успява да ни изненада. Е, не можем да разберем как героят му е стигнал толкова далеч във връзката си с жена, която изобщо не е на неговите честоти, но това подсилва още повече контраста в желанията им и различните им естетически виждания. Чудесна романтична история, която ще ви накара да се замислите за изкуството като ценност, а защо не и за силата му да променя живота.