Няма да говорим за наскоро отминалата церемония по връчване на оскарите, най-малкото защото според нас Потомците получи по-малко, отколкото заслужаваше (само наградата за най-добър адаптиран сценарий). По-скоро ще споменем уникалния начин, по който режисьорът Александър Пейн, заедно със своите съсценаристи Нат Факсън и Джим Раш, е адаптирал издавания и на български роман на Кауи Харт Хемингс. Талантливото трио успява да превърне една история за смърт, предателство и разбити семейни устои в откровено забавен филм, без обаче по никакъв начин да притъпява или смекчава емоционалната сила на оригиналния текст.
Клуни влиза в ролята на Мат Кинг, наследник на богато хавайско семейство, от чието аристократично минало са останали единствено малко земи и недокоснати от туристическия наплив девствени плажове. Съпругата на Кинг преживява инцидент и изпада в кома, като шансовете й за оцеляване са нищожни. В резултат на нашия герой му се налага да помогне на двете си отчуждени дъщери – бунтовната тийнейджърка Александра (Шайлийн Уудли) и по-малката й сестра Скоти (Амара Милър) – да приемат този факт. Междувременно Мат е изправен и пред тежката дилема дали да продаде семейните си земи, като по този начин сложи етикетче с цена на едно от последните късчета от земния рай. И, сякаш всичко това не му е достатъчно, Мат Кинг открива, че преди инцидента умиращата му съпруга е била във вихъра на любовна афера и за него вече е въпрос на чест да намери и да се изправи лице в лице с мъжа, който е откраднал сърцето й.
Пейн балансира чудесно между всички тези елементи и без усилие обогатява историята си с още множество забавни и ексцентрични персонажи. Част от тях, но не и всички, са Сид (Ник Крауз) – глуповатото гадже на Александра, Брайън (Матю Лилърд) – тайнственият любовник на очарователната и истерична госпожа Кинг (Джуди Гриър), киселият тъст на Мат (Робърт Форстър) и алчният му братовчед (Бо Бриджис).
Потомците разполага с всички предпоставки да загуби фокуса си и да се превърне в поредната претенциозна драма заради всички събития, емоции и персонажи, наблъскани в двучасовата му продължителност. Александър Пейн обаче не изпуска юздите нито за миг и успява да ни остави с усещането за една простичка, трагична история, разказана с изразните средства на комедия и доминирана от началото до края си от леко тъжната, но искрена усмивка на Джордж Клуни.