Призраци във Венеция

Всеки, прочел повече от три романа на Агата Кристи, лесно ще разпознае склонността на британската грандама на съспенса да „заключва“ героите и фабулите си между клаустрофобичните стени на време, място и действие не просто от любов към класическото триединство, но и за да улесни максимално своите протагонисти детективи, подсилвайки спектакловия драматизъм на разкритията им. Нисичкият белгийски инспектор Еркюл Поаро е олицетворението на този неин авторски похват основно заради умението си да изниква като мерудия на кажи-речи всяка сюжетна манджа от убийствения ѝ рецептурник и Призраци във Венеция не прави изключение.

Адаптиран по фрагменти от романа Празникът на Вси светии, третият екранен трибют на Кенет Брана към гения на Кристи (след Убийство в Ориент експрес и Смърт край Нил) пренася оригиналната история от скучно английско селце в красивата, но криеща мрачни потайности Венеция, където нашият детектив (Брана) убива излишъка от време, настъпил след скорошното му пенсиониране. Скуката от безделие-то изчезва с появата на ентусиазирана любителка на загадките и криминалните пъзели (Тина Фей), която почти насила завлича прагматичния Поаро на спиритически сеанс с идеята да изобличи неговата водеща (Мишел Йео) в измама, но вместо с безплътно присъствие участниците около масата се сблъскват с напълно реален убиец, опитващ да маскира деянията си като свръхестествени прояви на насилие. В кръга на заподозрените влизат всички – живи, мъртви и близки приятели, а прочутият детектив трябва да впрегне и последната си сива клетка, за да достигне до разумно обяснение на паранормалната мистерия.