Ренфийлд

Старата като света (или поне този на движещите се образи) история за безсмъртния трансилвански кръвопиец граф Дракула живее в колективното ни съзнание благодарение неувяхващата си привлекателност за масовата култура – преимущество, което Брам Стокър едва ли е предричал през далечната 1897, когато е сложил последната точка в един от най-широко експлоатираните готически романи на ужасите изобщо. Последната екранизация на Дракула се появява под формата на напоен с кръв, човешки вътрешности и черен хумор пастиш, в който фокусът е леко изместен от кръвожадния вампир към вътрешния конфликт на неговия злощастен слуга и довереник Ренфийлд, който мечтае да се освободи от многовековната токсична тирания на господаря си. Казваме леко, защото Принцът на мрака не може да бъде засенчен от никого, особено когато в наметалото му се намества самият Никълъс Кейдж, захранващ образа с толкова интензитет, нарочно уголемен драматизъм и зловеща прекомерност във всяко действие, че сюжетът престава да ни интересува след откриващата сцена и оттук нататък гледаме само заради чистата наслада от динамиката между него и брилянтния Никълъс Холт в ролята на изтормозения прислужник.