Ще се видим там горе
След петте си Сезара филмът по книгата на Пиер Льометр (взела награда Гонкур през 2013) спечели и нашия фестивал CineLibri, но щяхме да го препоръчваме и без статуетки.
Първо заради вниманието, с което режисьорът Дюпонтел подхожда към темата за войната, без да пести от нейната жестокост и стъпвайки с два крака на фронта на черната комедия. Историята кръжи над окопите през ноември 1918, когато всички вече чакат телеграма за настъпилия мир. Една последна битка обаче променя няколко живота и особено тези на младия художник Едуар (Нахуел Бискаяр), чиято долна челюст е отнесена от граната, и по-възрастния счетоводител Албер (изигран чудесно от самия Дюпонтел). Двамата решават да делят следвоенната мизерия на ежедневието в Париж, но отношенията им повдигат много повече въпроси от този за приятелството – за травмите и лечението им (и от семейното, и от бойното поле), за общественото лицемерие, корупцията и бутафорната почит към героите на вчерашния ден. И това с някакъв особен реверанс към Чаплин и нямото кино, ретро-романтичен визуален подход (в стила на Уес Андерсън или Амели Пулен) и доза мелодрама, която трогва по-чувствителните, но едва ли би отблъснала и феновете на реализма.