Докато гледа в какъв вълшебен грозник са превърнали Мики Рурк и слуша с какъв задгробен бас мърмори Бенисио Дел Торо със забоден в челото пистолет, човек просто го заболява сърцето колко безобразно стилно комиксово чудовище е Sin City. Всички притеснения, че ще ни сервират обичайния холивудски миш-маш "по комикс" се напъхват под седалката още с първата сцена – преводът на Робърт Родригес на три от историите за любов и убийства от поредицата на Франк Милър е образцов и не счупва оригинала на нито едно място. Точно както в комиксите, Sin City е залят от черно-бял мрак, само тук-там проблясват нечии твърде сини очи, златно руса коса или червена рокля. Дори дъждът вали като в рисунките и изобщо цялата визия е комикс едно към едно. Дано само не ви прималява от вида на кръв – бяла на цвят в повечето случаи, но все пак – навсякъде. Затова е виновен Милър, естествено. Но Родригес, който дори се самоотлъчил от Гилдията на американските режисьори, за да си поделят двамата режисурата тук, е превърнал садизма в художествен продукт. С развяващи се палта вътре се разхождат няколко дяволски мъже с лица от стомана (споменатите в началото плюс Брус Уилис, Клайв Оуен и кой ли още не) и поне дузина амазонки (като Розарио Доусън и Джесика Алба) с леко облекло, още по-лека професия и хищен характер, а във въздуха тежи магнетизма на noir филм. Малко неочаквано, но след Деца шпиони и Имало едно време в Мексико, Родригес дава сериозен урок по режисура и визуална естетика, както и отговор на въпроса ”за какво служат компютърните ефекти”. Но, да не забравим и участието на Тарантино – той също погостувал, за да заснеме една от най-побърканите и забавни сцени (ще забележите и вариация на неговата Гоу Гоу, но не в тази сцена).
Секси, екзалтиращо и леко извратено – грехота е да го пропуснете. А за серии 2 и 3 се гответе към 2007-2008.