Така влизаме в кошмара на градчето Дери, където десетки деца изчезват безследно, а в това време почти всичките ни надежди за истински зловещ филм по Стивън Кинг също излитат като балони с хелий. Да даде форма на ужаса е тежка задача, с която Андреас Мушети (плашил ни преди с Мама) се захваща 27 години след първата екранизация – случайно или не, точно през такъв интервал от време клоунът Пениуайз тръгва на лов за уплашени хлапета. Зад бялото лице с жълти очи и редове от остри зъби тук се крие Бил Скарсгард, който ни хваща за гърлото няколко пъти, но не успява да ни държи за него през над двата часа на филма. Сюжетът следва по гуменките седемте приятели от Клуба на загубеняците, които се борят с детските страхове и побойниците, но само донякъде – разминаванията с романа може да не са по вкуса на твърдите фенове на Кинг, но пък довеждат повече живи герои до финала. Междувременно чистият хорър е разреден с приятелски майтапи и идилични градски пейзажи, които ни връщат към детския страх от тъмното и оставят вратата към мазето широко отворена за част втора.