Неслучайно още в началото нагазваме в дълбокото с театрална драматургия – филмът е заснет по едноименната и многократно награждавана (включително с Тони и Пулицър) пиеса на Трейси Летс. Същият е и сценарист на екранната версия, която – с дълбока увереност прогнозираме – вероятно ще добави поне един Оскар към дългия списък с отличия. Историята е банална, битова и – да си го кажем – угнетяваща още от самото начало. В края на едно изнурително южняшко лято алкохолизиран писател (Сам Шепард) решава да сложи край на живота си и на дългогодишния брак със своята властна и умираща от рак съпруга (Стрийп). Погребението му събира под един покрив трите им дъщери и още няколко опечалени роднини, а тъжният повод за срещата отключва купища конфликти, гниещи като незаздравяла рана под повърхността в очакване на неизбежния катализатор. И той не закъснява да се появи в образа на неизлечимо болната, отчаяно пристрастена към хапчетата и сарказма вдовица и настояща глава на фамилията – Вайълет. Аплодираме на крака куража на Мерил Стрийп да се превъплъти в тази героиня. Когато не се друса с викодин, тя хвърля огън и жупел, пронизвайки с отровна жлъч всеки, попаднал в обсега на полезрението й – основно дъщерите си, разкъсвани между състраданието и омразата към нея и осакатени – всяка посвоему – от пагубното й влияние върху оформянето им като личности.
С цялото възхищение от отличната игра на Юън Макгрегър, Крис Купър, Бенедикт Къмбърбач и Сам Шепард отговорно заявяваме, че У дома през август е женски филм, (макар и откровено развенчаващ матриархата), чийто сюжет избуява в неочаквани разклонения, провокирани от поредната дълбоко пазена срамна семейна тайна. Няма да крием, горчивият привкус държи известно време след финалните надписи, но си струва – в това няма никакво съмнение.