Малката Виктория се появява на бял свят тъкмо навреме, за да осуети плановете на майка си за емиграция и за да стане горда носителка на титлата Бебе на десетилетието за 1980. Нежелано и отхвърлено от жената, която би трябвало да има най-силна връзка с него, детето израства като тираничното и глезено отроче на Партията и в частност – на Държавния глава, който изглежда няма нищо против да се прави на клоун само, за да получи една усмивка от своята любимка. Падането на Желязната завеса и смяната на управленския строй слагат край на охолния живот на Виктория и възобновяват надеждите на нейната майка за имагинерното светло бъдеще. Пропастта между двете обаче е твърде дълбока, за да бъде запълнена в рамките на едно детство.
Така скициран, сюжетът изглежда компактен и обозрим. В действителност е облечен в пластове дълги, на места дори протяжни кадри (аплодисменти за оператора Крум Родригес), които, колкото и красиви да са, има опасност да натежат на несвикналото с подобен ритъм зрителско око. С повишено внимание отбелязваме и лекият дисонанс в общото звучене на филма, работещ едновременно с похватите на магическия и социалистическия реализъм, които априори са противоположни един на друг. Приемаме и отдаваме този дисбаланс на емоционалния заряд, с който Майя Виткова е подсилила всяка сцена във Виктория, деклариран още в началните надписи като биографична творба. Към качествата на филма без никакво съмнение причисляваме актьорската игра. Ирмена Чичикова е просто изумителна в аскетичното пресъздаване на безмълвния бунт и безнадеждността на своята героиня, а колкото до актрисите, влизащи в образа на Виктория в различните й възрастови периоди – можем единствено да поздравим режисьорката за находчивото решение да се довери на собствените си племеннички – Дария и Калина, създали органичен образ на едно дете, родено като символ на оковите, за да се превърне в символ на надеждата.