Как да посеем добро | Разбираме от Великаните Калин Илиев и Христо Петков

Води: Анастасия Пейчинска

В един свят на консумеризъм и лека доза егоизъм сякаш забравяме, че доброто е движещата сила. Че изкуството е проводник на идеите и е някак важно. Че зад всяко действие трябва да стои умисъл и би било страхотно той да е добър. Калин Илиев и Христо Петков разказват история за обществото и безкористността на шепа хора. Ама не какви да е хора, а истински Великани. Хора, които жертват части от себе си, за да помагат. А какво можем да направим ние ли? Най-простото – да отидем на кино и да се вслушаме в нечии думи. А най-сложното? Да се превърнем в част от хората, които разказват тези истории. И да сеем добро.

От къде тръгна идеята за създаването на филм?

Калин: Познаваме Лазар доста преди той да се занимава с Капачки за бъдеще. Винаги сме се обединявали около социални каузи. Години след като се запознахме и той стартира инициатива след инициатива, Капачки за бъдеще се появи и разви. Есента на 2022 г. започна да ни узрява идеята да направим някаква история. Първоначално концепцията не беше за голям филм. Мотивирахме се след като отидохме на една от кампаниите. Знаех, уж, за какво става въпрос, но никога не бях осъзнавал за каква енергия става дума.

Христо: През 2017 г. заминах да уча в Англия. Тогава не знаех изобщо дали ще се върна в България. От време на време виждах в интернет някакви неща за кампаниите, но нямах представа за какво става въпрос. Върнах се обратно през 2019 г. и тогава започна да ме залива информация за Капачки за бъдеще. В някакъв момент си казах, че е интересна тема за документален филм. Когато се свързахме с Лазар през 2022 г., кампанията вече беше толкова голяма, че купуваха и линейки. По случайност хванахме и един от най-интересните моменти, защото когато започнахме да снимаме, започнаха да се организират и Клубовете за бъдеще и Спасителните клубове.

Калин: Оттам тръгна идеята въобще да снимаме нещо. А идеята да създадем пълнометражен филм се роди когато вече снимахме и осъзнавахме с времето колко голямо всъщност е това, с което сме се захванали. В най-смелия ни план преди това бяхме решили, че ще направим 30-ина минутен филм, който да разкаже историята зад Капачки за бъдеще.

Христо: След първата кампания, която снимахме, просто си казахме „Това май не е за късометражен филм“.

Кое беше най-голямото предизвикателство по пътя от идея до премиера?

Калин: За да направиш пълнометражен филм са ти нужни много снимачни дни. Документалистиката генерално изисква много такива. Трябва да си вътре, да се запознаеш с хората, те да ти се доверят, за да може заснемането да е максимално честно. Когато разказваш история на социална тема, ти поемаш отговорност за нея. Ако се провалиш, не се проваляш само ти. Поемаш цялата тежест и трябва да покажеш най-доброто на това, което представяш. Говорим за деца, за спасяването на животите им, за лечение – не просто за събирането на капачки. Притеснява ме, че това, което искаме да покажем, може да не се окаже толкова качествено, колкото искаме.

Христо: Бюджетът ни беше много ограничен. Това означава по-малък екип, по-малко снимачни дни. За да се усети обаче емоцията във филма няма как да го направим с интервюта с voice over-и върху някакви кадри. Трябва да се усеща така, сякаш наистина си там. Сценарият се промени поне 20 пъти. Снимаме нещо на база идеите ни, но се случва нещо супер интересно, което дори не ни е минавало през ума, че е възможно, съответно добавяме нова сюжетна линия. Най-сложното беше как с толкова малък екип и толкова ограничени средства да снимаме целия този материал, който събрахме. Накрая имахме близо 200 часа материал.

В началото искахме да си намерим оператор. Ние и двамата снимаме от много години и сме много добри, но аз съм по-скоро режисьор, Калин е по-скоро продуцент. Трябваше ни някой, който да е само оператор и да е по-добър от нас в това. Смятахме бюджета, нямахме пари за оператор – ние ще снимаме. Нещото обаче, с което не можехме да направим компромис, е звука на терен. В лудницата на кампаниите, когато на площада има хиляди хора, няма как да запишеш качествен звук от пет човека едновременно, ако не си професионалист. Предизвикателствата са много по пътя.

Калин: Финансите решават много от нещата. В един момент решихме да гледаме на този проект само като инвестиция, а не като нещо, от което да спечелим. Приехме, че се отказваме от всички приходи, каквито и да са те.

Христо: На теория можеш да намериш спонсори, които потенциално биха си върнали приходите. Още в самото начало с Калин си говорихме, че да направиш филм за благотворителна кампания и да изкараш пари на неин гръб е толкова абсурдно, че дори не можем да си го представим. Тогава решихме, че всички приходи от филма, ще отидат обратно в кампанията.

А кое беше най-красивото нещо по същия този път?

Христо: Когато първоначално си говорихме с Лазар той каза, че целта му не е просто да купи кувиози, а да обедини хората. Да създаде гражданско общество. Това е и смисълът на филма – как кампанията обединява хората. Не конкретните резултати, а тази по-голяма цел. Имайки тези неща предвид, тръгваш с една по-позитивна нагласа. Въпреки очакванията ти, когато минеш през това цялото нещо, си друг човек. Каквото и да очакваш, се променяш. За мен това е най-красивото.

Калин: Смятахме да реализираме филма без интервюта с хора. В крайна сметка решихме да направим няколко разговора, в които да покажем примери за успешни и неуспешни случаи на лечение, и как се ползва техниката дарена от кампанията. Имах едни терзания дали това, което разказваме, наистина е толкова готино и стойностно, дали наистина помага. Видяхме и говорихме с хора, на които физически тези действия са помогнали. Във филма има няколко истории на хора, които са били доброволци на кампания, и след време им се е наложило да стигнат до кувиозите и линейките. Много е красиво, когато виждаш как нещо, в което вярваш, и за което се бориш, е реалност. Как не е просто сюжет за филм, а се случва наистина.

Tрудно ли беше да създадете продукция, с която да останете верни на фактите, но и да създадете филм, който докосва?

Христо: Не. И не се шегувам. Запознаваш се с хора, които са толкова искрени и искат да правят смислени неща. И с тях е лесно да създадеш връзка. Много бързо хората започнаха да ни се доверяват, станаха естествени. Това, което ние трябваше да правим, е просто да запечатваме моментите. Не ни се е налагало да караме хората да правят едно или друго.

Калин: Още в началото беше, когато снимахме едни дечица. Правим курсове за първа помощ с тях. Първо Лазар им показва различни техники, които трябва да знаят, и в един момент ляга на земята и казва, че е време те да спасяват него. Едното детенце застана и каза „А, значи сега ние трябва да спасяваме спасителя“. Сам по себе си това е момент, който във фикцията трябва да създадеш, да мотивираш актьора, той да го направи по правилния начин. Такива моменти излизаха абсолютно непринудени в целия ни снимачен процес. Лазар в началото ни пита дали може да бъде естествен и да казва това, което иска. Както и другите хора. И така и стана. Всичко е естествено.

Какво значение има за вас саундтракът на филма?

Калин: Не осъзнавахме накъде отива целият проект. Когато бяхме заснели вече почти всичко и ни оставаха някакви дребни неща, започнахме да гледаме вече към постпродукцията. Не искахме да правим компромис и с музиката. Александър Костов успя да създаде свой прочит чрез саундтрака. Той ни предложи нещо, което ни се струваше имагинерно на този етап – да запишем музиката със симфоничен оркестър. Каза, че ако е нужно би се отказал от хонорара си за сметка на това. Страхотно беше, че намерихме такъв професионалист като Алекс, с който да си имаме взаимно доверие, и да можем да създадем такъв продукт.

Христо: Музиката сама разказва историята, тя не е просто звуков фон. В развитие на филма тя допълва това, което виждаш. Алекс го направи майсторски. Когато правиш един филм не трябва да казваш всичко – трябва да оставиш малко поле за интерпретация и размисъл, но все пак да побутнеш човека в правилната посока. Саундтракът е част от цялата сглобка на филма – не е нещо, което е постфактум. Алекс направи основната тема без да е виждал нито един кадър, следвайки основната идея, която бяхме задали в сценария. И чак след това започнах да монтирам, ползвайки неговата музика.

Киното може ли да променя общества или е по-скоро огледало на вече започнала промяна?

Христо: Това е двустранен процес. Изкуството коментира това, което се случва, но и насочва фокуса на обществото в някаква посока. То е отговор. Може да доведе до решение на даден проблем, след който идва друг, съответно и нужда от ново решение. Това е един непрестанен процес. Изкуството не се ражда във вакуум. Обикновено е коментар на нещо, което се случва в обществото. Ако е направен по правилния начин, този коментар променя нещата.

Калин: Това е обяснението на изкуството. И това е нещото, с което искам децата ми да се занимават. Не непременно само с него, но да имат място за изкуство в живота си. Когато започва някаква промяна, невинаги е видна. И мисията на киното е да покаже къде точно е скрита.

Какво искате да отнесе зрителят със себе си, когато излезе от салона?

Христо: Каквото реши. Искам всеки човек да го осмисли и да вземе това, което му е нужно. Има и нещо допълнително, което не е казано в прав текст във филма, но е важно. Всеки път, когато човек иска да направи нещо, когато се колебае дали нещо е правилно – да се замисли какво ще се случи, ако всеки един човек прави същото нещо.

Калин: Нещо, което бих добавил, е, че струи един леко изкуствен позитивизъм, който няма реална форма. Вероятно филмът ще бъде посетен от хора, които носят позитивизма в себе си така или иначе. Но ми се иска тези хора да видят реалния показ на добротата. Да осъзнаят, че да мислиш позитивно е супер, но че трябва и да действаш позитивно. Не просто да носиш розовите си очила, но и да осъзнаваш зад тях.

А какво отнесохте вие? Имате ли някакъв спомен от снимачния процес, който ще остане завинаги?

Христо: Когато снимаш, минаваш през всичко. Има моменти, в които си изморен, в които си изнервен, раздразнен. Хората от снимачния екип разбират това и си помагат. Всеки път, в който имах някаква трудност, се намираше човек, от хората, които снимаме, който да дойде и да ми помогне. Няма да забравя тази топлина.

Калин: Има някаква символика за мен, защото докато правехме филма, паралелно с него порастваше и детето ми. Заради това чувствам и филма като свое дете.

За финал – ако имате само по едно изречение, което да кажете на хората в залите, какво би било вашето лично послание?

Калин: Че трябва да вярват в доброто и че това е най-важното нещо, което човек може да направи – да бъде добър.

Христо: Животът е прекалено кратък да не правим смислени неща и да бъдем хедонисти. Да си помагаме е това, което ни прави истински щастливи.

На 9 октомври 2025 г. от 19:00 ч. всеки от нас може да бъде част от Гала премиерата на Великани в Зала 1 на НДК. Това е кино с кауза – всеки закупен билет подпомага изграждането на национална мрежа от точки за първа долекарска помощ чрез поставяне на автоматични външни дефибрилатори (AED) в българските училища.