Умирам от страх, но вече знам, че е нормално | За трудните разговори в киното говори Камелия П. Петрова
Води: Анастасия Пейчинска
Майчинството – една тема, сложна и необятна, но някак уловена в няколко минути. Тема, от която ни е страх. Но и такава, която става по-лека, щом има на кого да споделиш. За изпълнението на тази задача се е погрижил екип, изпълнен с любов към изкуството. Повече за приключенията по пътя, снимачния процес и именно тази любов, ни разказва Камелия П. Петрова – режисьор на филма Майката на Роза.
Във филма се засяга една сложна, дори плашеща, и същевременно изключително важна тема – как се роди идеята за сценария и какъв беше процесът по неговото създаване?
Интересното за тази тема – какви страхове, тревоги и колебания отключват трудностите, които жените срещат при забременяване – е, че е ежедневна. Жените по света всеки ден живеят с това. Една част от нас имат с кого да споделят, което ни прави късметлийки. Но от моя опит по-голямата част от жените никога не говорят за „най-срамните“ си тревоги и колебания. Много жени смятат, че ако признаят, че са имали съмнения дали въобще искат деца, ще бъдат съдени. Страхът от раждането също не е съвсем легитимен в нашето общество, дори често ще чуете от други, по-възрастни и вече раждали жени – „да не си първата, не се лигави“.
И колкото по-отделно живеем, колкото по-малко сме в общност заедно с други жени, които могат да ни подкрепят и научат как да се справяме, колкото по-малко примери в собствения си дом виждаме как се раждат и гледат бебета, толкова по-големи и по-трудно преодолими стават тези колебания и страхове. Дори днес, преди това интервю, говорих с моя позната. Тя ми сподели колко трудно е било за нея, когато е родила детето си още в 6-ия месец и колко е имала нужда да говори за това, а не е имала с кого, че най-близките издигат някаква бариера. Преди ден почти непозната жена, на която разказах, че ни предстои премиера на филма и за какво се разказва, ми каза, че се бори с много силен страх от раждането. Постоянно научавам такива истории, защото питам за тях и искам да ги чуя. Около мен всички мои връстници имат история със загуба на бременност, трудности в забременяването, изолация след раждането, неразбиране от близки за тревоги и много самота.
Сценарият е по идея на Лора Декова, която ме покани в проекта. Тя беше разказала една история на двойката Яна и Алекс, които не успяват да имат дете. Заедно в писането стигнахме до темата за жената, която се загубва в опитите да забременее. Опитахме да разкажем не събитията около тази жена, а да надникнем в съзнанието й, да видим как се разколебава. Да се попитаме заедно с героинята ни дали ако ще е толкова трудно, нещо не й подсказва да се откаже? Тя иска ли го все още? Ами ако се появи бебе и нещо се обърка? Ако всъщност това се окаже още по-страшно, отколкото ако не се?
Двете с Лора се запознахме, когато и двете бяхме вече дълбоко нагазили в тези сюжети. И двете родихме по едно момиченце, докато реализираме филма. Така че – бих казала, че този филм се роди и от нашата лична нужда да отворим един широк разговор по темата.
Темата за майчинството и неговите перипети сякаш нашумява напоследък и ѝ се дава все повече гласност. Трудно ли беше пресъздаването ѝ по начин, който да я предаде с цялата ѝ многоцветност, без да бъде преекспонирана?
Изобщо не смея да твърдя, че сме успели да предадем или да се докоснем до всички аспекти на темата, дори не сме си го поставили за цел. Не мисля, че има как. Искахме да покажем само един отрязък от живота на една конкретна жена, да я покажем в знаков момент от пътя ѝ към майчинството, да разкажем колко мрачно може да стане в душата и съзнанието на една страдаща жена, която е в постоянно очакване едновременно – на щастието да стане майка, но заради лошия си опит – и на следващата загуба и скръб.
Искахме обаче филмът да е светъл, да дава надежда и с любов да разгледа темата, защото вярваме, че никой не бива да бъде сам в такъв момент и всеки има право на подкрепа. И филмът носи идеята, че жените в подобна ситуация, могат да търсят успокоение, утеха, че и решение на проблемите си не в някое медицинско чудо, нито в магия на знахарка или в билка – а в общуването, в общността, в доверяването, споделянето. Има една реплика на една от бабите във филма: „От мен да знаеш да си пийваш. Ама не сама, ами с добра приятелка.“ Може би това е рецептата за щастие в днешния свят. Ако човек е сам, всичко страшно изглежда два пъти по-страшно – улицата нощем е по-тъмна, сенките са по-големи, товарът е по-тежък. Когато има човек или хора с нас, на които да доверим и най-срамните си страхове – те губят сила, ние ставаме по-леки, пускаме тревогите да си идат и освобождаваме място в живота си на хубавите неща да дойдат. А хубавите неща – те могат да са бебе, но може и да е пълноценна връзка с партньор или интересна професия.
Радвам се, че има все повече пространства за споделяне на тези женски теми – от групи в социалните мрежи, през медии, подкасти, сериали. Това е много важно, защото за тези, които не намират упора в близките си хора, тези канали на комуникация могат да бъдат заместител.
Имаше ли момент по време на снимките, в който се е наложило да промените първоначалната си визия за филма?
О, да. Иван Николов, в ролята на Алекс, скъса менискус 48 часа преди първия снимачен ден. Но реши, че може да снима – въпреки болката и дискомфорта (и с позволение на лекар!). В последния кадър на филма, в който с Яна са в колата, Иван всъщност пътува от село Антон към болницата в София за своята операция, а ние снимаме филма по пътя. Имаше дъжд в дните, в които не ни трябваше, а спря да вали, когато искахме да вали. Но в началото на юни, когато снимахме, прогнозата е много променлива. С Кирил Проданов, операторът на филма, имахме много сериозно подготвена разкадровка, която се налагаше постоянно да сменяме.
Но такива неща човек трябва да очаква, няма как да няма. Филм се прави с живи хора и на тях им се случват всякакви неща. Затова и филмът е живо нещо. Той си има характер, някои неща ги позволява, на други се съпротивлява. Важното е, че в нито един момент не избягахме от идеята си, а всяка наложителна промяна подчинихме на нея.
Лора Декова, освен сценарист на филма, играе и главната роля. Този неин двоен образ като такъв ли беше замислен?
Да, от самото начало. Лори дойде при мен със сценарий, който беше написала с желание да изиграе точно този образ. Това, което не знаехме в началото беше, че накрая този проект ще стане почти семеен за нея. Защото Лори и Иван са двойка и в живота, акто във филма ни, и имат детенце – прекрасната Зорница. Снимахме в къщата на бабата на Иван в неговото село Антон – до Копривщица. На всичко това дължим много силно автентичното усещане, че героят ни Алекс е расъл в този дом, че познава къщата, двора, дори кокошките.
Филмът носи силна емоция, но в същото време е някак премерен и поетичен. Как се постига този контраст между емоции и кадри?
Всичко се прави с екип. В случая аз имам огромното щастие да работя с творчески колектив от съмишленици и приятели, с които сме заедно от първия ми филм до сега. Операторът ни е Кирил Проданов, а художник на филма е Ивелина Минева. По всяко решение за визията сме работили заедно, всеки от тях привнася своята чувствителност и отношение към темата във всеки детайл, в цветовете, в костюмите, в декора, в композицията на кадъра.
Емоциите във филма изнасят великолепните ни актьори. Мисля, че Лора Декова е това, за което всички, които са гледали вече филма, говорят – присъствието ѝ на екран е много силно. Двамата с Иван Николов изнасят цялата тежест на сложните съпружески отношения, когато темата за бебето е надделяла над всички останали. Те си партнират с големите актриси Янина Кашева, Жанет Керанова и Анна Банкина, с които според мен успяхме да извадим селската баба от клишето на забрадената жена, която мълчи на пейка. Антон Трендафилов има знакова роля – на Господ в съня на Яна.
А малката Роза е изиграна от Аника Александрова – едно талантливо дете, което освен всичко показа много професионализъм. Намерихме я в Театрална школа „Водолей“, а вече можете да я гледате на сцената и по екраните в доста неща.
Какво е посланието за вас и какъв очаквате да бъде отзвукът?
Очаквам всичко. Надявам се филмът да докосне някого, да накара и жени, и мъже да се почувстват разбрани, видяни, не сами. Вече имахме фестивални прожекции, на които емоциите бяха много силни и това ме направи щастлива. Но и знам също, вече от опит, че ще има хора, за които разказът ни ще остане чужд, страховете на героите ни ще бъдат безпочвени. Но това произтича от самата тема. Друг е въпросът чисто кинематографично на кого ще допадне нашият разказ.
Колкото до посланието – има няколко реплики във филма, които са уловили различни аспекти от него. Като например тази за женската участ: „Родена си със мъка, родена си за мъка, няма лесно, Яно.“
Вярвам, че всеки ще вземе със себе си нещо от този филм, което ще му свърши добра работа. Моето е репликата на Яна: „Умирам от страх, но вече знам, че е нормално.“
Премиерата на филма в София е на 23 октомври в кино Одеон, а в Пловдив – на 8 ноември в Лъки Дом на киното. За повече информация можем да следим във фейсбук страницата, а билети за премиерата в Одеон – тук (от 18:30) и тук (от 19:30).
