Ревю: Сънища наяве | Иън Макюън пише за деца, но книгата е за нас

Когато сме деца, светът е податлива материя. Границите между реалното и въображаемото са размити, а стените на стаята могат да се разтворят във вселени, които съществуват само в нашите глави. После порастваме и реалността започва да ни учи на своите твърди закони – на гравитацията, на логиката, на правилата. Вече не можем просто да си представим, че летим, защото знаем, че това е невъзможно. И така, година след година, мечтите отстъпват на практичното, въображението се свива, докато един ден осъзнаем, че вече не знаем как да сънуваме наяве.

Сънища наяве на Иън Макюън е книга за онзи момент, когато детството започва да избледнява, но все още не се е загубило. Главният герой, Питър Форчън, не е просто момче с богато въображение – той е дете, което не вярва в границите между реалното и възможното. Когато си представя, че е котката на семейството, той не просто играе – той преживява света през нейните очи, усеща меката ѝ походка, напрежението на мускулите ѝ преди скок. Когато си въобразява, че може да изчезне с магически крем, той не просто си мечтае – той тества къде свършва светът и къде започва нещо ново.

Макюън, когото познаваме със сложните му психологически романи за възрастни, тук използва друг език – този на детската фантазия. Но историята му не е лека, не е банална, не е някаква „приказка“. Тя е въпрос.

Защо преставаме да си представяме? 

Децата не фантазират, защото искат да избягат – те го правят, защото се опитват да разберат света. Възрастните се обръщат към философия, наука, религия, за да обяснят живота. Децата използват въображението си.

Възрастните също си задават въпроси като „какво е да бъдеш друг човек?“, „как се променя светът, когато промениш перспективата си?“, „има ли невидими неща, които просто не знаем как да видим?“. Разликата е, че децата не ги анализират – те ги преживяват.

Питър Форчън не е просто момче, което мечтае – той е момчето, което всички някога сме били, преди да започнем да наричаме тези мисли „глупости“.

Казват, че добрата детска литература е тази, която говори на всички възрасти. Сънища наяве е точно такава книга, но не защото включва „скрити уроци за възрастните“ или защото е „универсална“. Напротив – тя е проста и директна. Тя отваря врата.

Ако я дадете на дете, то ще я прочете като история за момче, което преживява невероятни приключения. Ако я прочете възрастен, ще я усети като нещо изгубено – нещо, което не може да назове, но което липсва.

Историята е съпътствана от илюстрациите на Антъни Браун – и както добрата литература прави с изкуството, така и неговите рисунки правят с текста. Те не допълват разказа, а го разширяват, превеждат думите в образи, които не се нуждаят от обяснение.

Това е книга, която съществува в гранична зона – между реалността и фантазията, между детството и порастването, между логиката и интуицията. И ако човек ѝ се довери, ако я прочете, без да търси определено послание или поука, тя може да му напомни нещо важно.

Сънища наяве не е книга за детството – тя е книга за онзи невидим праг, който пресичаме, без да забележим. Онзи момент, в който светът престава да бъде разтеглив, стените спират да се разместват, а въображението се превръща в нещо „ненужно“. Не усещаме кога точно се случва, но един ден спираме да вярваме, че можем да изчезнем, че можем да станем друг човек, че можем да променяме реалността само със силата на мисълта.

Но ако тази книга ни казва нещо, то е, че магията не се губи. Ние я оставяме.

Сънища наяве е покана да надникнем назад – не със сантименталност, а с усещане за възможност. Защото въображението не е детска игра. То е инструмент. Начин да съществуваме в свят, който не винаги ни разбира, да си създадем място, когато не откриваме такова, да си припомним, че преди да започнем да живеем „реално“, сме живели възможно.

А може би все още го можем.