Белослава, Живко Петров

Ами новото е, че много съм уморена, ужас. Изморих се тази година. И понеже знам, че идва лятото и усещам тази така наречена пролет да ми диша във врата, и все по-малко ми се работи, все по-малко ми се поемат ангажименти, и въобще, и все по-малко – чакам лятото с нетърпение. Време е за почивка.

Какво прави в Маями?

Ами в Маями много хубави неща правих. Шест много интензивни дена имах, по 10 часа на ден в едно от студията в един много малък лейбъл на Атлантик – електроник денс лейбъл. Мои познати DJи – Стан – Станимир Колев (беше ми съсед от детството, който преди 15 години емигрира и сега ме откри съвсем случайно), който работи с Оливие Берже (Casa Flava), ме поканиха да купят моя глас. Те досега правят само инструментална електронна музика. Оказа се, че с вокал по-лесно биха го продали и ме поканиха да участвам за цял един такъв проект.

А ти каква музика слушаш напоследък?

Аз слушам много хаус. И съм си купила четири концерта на DVD – на Нора Джоунс, Даяна Крол, Шаде и Лоурин Хил – все певици-кумирки за мен и, когато имам време, успявам да прегледам и слушам. Така че съм на вълна едновременно в колата да слушам хаус, а в къщи тези дами и съм много окрилена.

За тези 5-6 години на сцена накъде вървиш?

Отдалечаване от джаза. Не знам дали е развитие, но е посока някаква друга. Джаза не ми е толкова интересен вече, да не говорим, че той изисква умения, които аз нямам. Да си джаз певица – това е нещо мнооого голямо. Аз имам усета, по сърце ми е, но за да си само в джаза, трябва да жонглираш много добре като музикант. А аз по-емоционално се отдавам на музиката и по-скоро всичко свързано с джаза, фънка, фюжъна, черната музика, са някак си неща, които много искам да правя, пак емоционално. Но джаза си остава в основите. Все пак живеем в 2004, някак не може да не обръщаш внимание на хилядите течения, на всички DJ партита, все пак DJите в момента са едни гурувци. И опитвам да направя комбинацията между двете, при условие, че това е част от музиката в колата ми, музиката на приятелите ми и в заведенията, в които ходя.

Мислиш ли, че може да го има това като развитие и тук?

По-бавно. Да, българската сцена е благодатна на готини артисти – певци и музиканти, но ни липсва интеграцията към света. Просто не сме смели да правим неща, които се правят по света, защото тук има утвърдени закони на малката страна. Не мисля, че аз конкретно съм този пример, не се съобразявам много.

Какви са тези закони?

Ами, малко са ъндърграунд групите, които са на почит. Тука все още има една така наречена естрада, една популярна музика, която без да искаш е навсякъде. Затова аз много искам да правя някакъв експеримент. За първи път това е този проект с момчетата от Америка. Това няма да е албум, който ще дойде в България, но поне ще знам как става, за да мога следващия пък да направя един изцяло електронен проект.

А как става всъщност, имаш ли идея?

Като намериш верните хора – така става. Не че тука ги няма. На мен много ми липсва един много важен за мен човек в музиката и това е Петър Дундаков от Тибетски сърца, който направи моя първи албум Улици и с който имаме страхотна музикално-човешка комуникация. Склонни сме да правим много нови неща, да експериментираме, да се хвърляме в бездни с риск да стане абсолютно ъндърграунд музиката. Но той учи в Ротердам и по-бавно ще станат нещата. Мисля следващия проект да е с него. И ние да се изненадаме от нас си.

Разкажи ми за новата ти фoрмация за София Джаз Пик.

Да, това е нова формация за хората, който не ходят по клубовете. Иначе ние сме заедно вече 5 месеца. Много хубава човешка среда сме си създали. Аз много държа с хората да се разбирам. Щом се разбираш човешки с някой, не можеш да не се разбираш и професионално. Обратното е невъзможно. Когато човека отсреща не е моя човек и като е на токчета, а не е с гуменки – и се отказвам, така, много първосигнално. Лили Йончева освен, че е един прекрасен музикант-професионалист, се оказа и човека, който, чисто по женски, на сцената е друго още една жена да те подкрепя. Юри Божинов – контрабас, също един доста витален и музикален човек. И Живко Петров, естествено, той си е моя гуру от край време. Правим си наши аранжименти, експериментираме си в движение, парчетата всяка вечер са различни и нас това много ни забавлява, прави ни свободни.

А има ли разлика между малката сцена и тази на фестивала?

Скоро бяхме в Силистра, където свирихме пред 100 човека, в един обикновен клуб, където аз съм преживяла тръпка, която сигурно и на Уембли да стъпя, няма да преживея. Всичко е от момента, от мига и то зависи от нас, то не зависи от публиката. Някой път летим, някой път не можем да полетим. За мен е по-ценна малката сцена. Там е много трудно – понякога се бориш с трима човека и не можеш да ги преодолееш. А от три хиляди човека един като се засмее и всички се разсмиват – и баба знае така (смее се). На фестивалите е предизвикателство, защото пък си сверяваш часовника с по-големи музиканти, които не можеш да видиш всеки ден. Това е адреналин, който чисто по-музикантски е много важен. Голяма или малка, все едно, важното е да е сцена (хи-хи).

А калимбата, какво става с нея?

Ооо, калимбата, калимбата! Не можем да намерим такава калимба. Две години вече, откакто свирим Walking – направихме го благодарение на нея, тя беше в основата. Това е един много малък африкански инструмент – кух, с 4 фалшиви струни, които по много особен начин визуализират тоновете. И тази калимба след връщането ни от Дания изчезна. Намерихме няколко калимби, но те са по-големи и чисто технически ми е много трудно. Ако случайно някъде някои намери малка калимба и чуе, че това е калимба, да ни се обади, да ни намери, много ни е важна (хи-хи)!

Но пък става весело покрай цялата тази история.

Ми, да, всъщност, благодарение на въобръжението на хората. Понякога правят такива сола! Аз им подавам микрофона и те благодарение на тези два тона – пам-пам! – се впускат в едни там-тарарарам-татам-тарарарам (пее). И така, забавляваме се.

Това ли е най-важното в живота?

В крайна сметка се оказва, че когато нещата започнат да стават сериозни, трябва бързо да избягаш от тях. Да не се взимаш насериозно, защото това те запушва и спираш да бъдеш свободен, започваш да се съобразяваш с много неща, а многото съобразяване води до ограниченост в мисленето.

Какво ще кажеш за татуировките?

За мен това не е сега и не е мода. Просто, този знак, за мене, на това място е символ на моята индивидуалност и си е само мой. Онзи ден Грети, моята свекърва, ме попита "ми като остарееш и ти се сбръчка кожата и като увисне татуировката ти и тя?" и й казах "пак ще е символ на моята индивидуалност – ще е сбръчкана татуировка" (и вече се залива от смях).

Кажи ми нещо важно – от тия простичките правила на живота?

От тези простичките правила, всеки ден, по повод или без, си повтарям "Да правим каквото можем, пък да става каквото ще" – просто велика максима. Трябва много леко да минаваме през този живот, защото, като всеки човек, съм имала много тежки периоди, в който съм се убедила, че просто никой, освен самия ти, не може да ти помогне, никой освен ти. И единственото нещо е да слушаш себе си. Аз си слушам вътре един глас, може да си ми е сърцето, и досега той не ме е излъгал никога. Защото ти не можеш да контролираш нещата, те просто се случват. Супер сме безсилни, затова просто да сме ние си. Хубаво е като се обърнеш назад да има нещо, останало след тебе.