Глук се стреми да превърне италианската „опера сериа” (сериозна опера) и френската лирична трагедия в истински музикално-драматични произведения, изчистени от безсмислени украшения на празното виртуозно пеене, които по онова време са се превърнали в самоцел в Италия и Франция. Композиторът твърди, че музиката в едно оперно произведение трябва да подсилва чувствата и настроенията на поезията и да бъде в услуга на драматургичното развитие на действието. Тези тенденции той влага в късните си произведения, които сам нарича „опери – реформи“ и именно тези опери стават прототип на по-късно създадената музикална драма.

Съществуват три различни версии на операта Орфей и Евридика. Авторът композира своята първа редакция във Виена на италиански език. Втората преработва на френски специално за Париж през 1774, а третата редакция е компилирана през 1859 отново във френската столица от Хектор Берлиоз, който е голям почитател на Глук.
Основната отлика, сред многото различия във версиите, е гласът, за който е написана ролята на Орфей.
Парижката версия, най-популярна през 18 и началото на 19 век, едва сега получава заслужено внимание. Високият тенор или тенор-алтино (haute-contre) е гласът, който ценят и използват френските композитори от 18 век. Именно за този тип глас Глук пише своя Парижки Орфей.