Вълшебната флейта

Вълшебната флейта е последната опера на Моцарт и една от най-играните творби на оперната сцена. Тя е по либрето на Емануел Шиканедер и е написана във формата на зингшпил,популярна по това време музикална форма, която съчетава пеене и говор.

Вълшебната флейта е известна със своите видни масонски елементи, въпреки че някои изследователи смятат, че масонското влияние е преувеличено. Шиканедер и Моцарт са били масони, както и Игнац Алберти, гравьор и издател на първото либрето. Операта също е повлияна от философията на Просвещението и може да се разглежда като защита на просветения абсолютизъм. Царицата на нощта се разглежда от някои като опасна форма на мракобесие, от други като представител на римокатолическата императрица Мария Терезия, която забранява масонството в Австрия. Трети виждат самата Римокатолическа църква, която е силно антимасонска. В обаче литературата многократно се обръща внимание на факта, че централната тема на творбата е не само „любовта“, но също и това да станеш по-добър човек чрез преодоляване на изпитанията (подобно на Парсифал в операта на Вагнер по-късно).

Премиерата на Вълшебната флейта е във Виена на 30 септември 1791 г. – два месеца преди смъртта на Моцарт. Композиторът дирижира оркестъра, самият Шиканедер играе Папагено, а ролята на Царицата на нощта се изпълнява от сестрата на съпругата на Моцарт Йозефа Хофер. Въпреки че липсват рецензии за първите изпълнения, веднага става ясно, че Моцарт и Шиканедер са постигнали огромен успех. Операта привлича огромен брой зрители и достига стотици изпълнения през последните години на 18 век.

Вълшебната флейта е изпълнена в София за първи път през 1931 г. под диригентството на немския маестро Херман Щанге и режисурата на Христо Попов.