Контрабасът
Контрабасът е отгледано представление (както го определя самият Валентин Ганев), със свой живот. И няма как да не е, след като се върти успешно вече 12 сезона, има над 200 изигравания и все още въодушевява както актьора, така и публиката.
Факт, че заради юбилейното представление той прие закачката, направо живо предизвикателство, да стане уличен музикант. А там си е брутално, ако можеш, завърташ минувачите около себе си, ако пък не, отсвирват те в бързината, както биха направили и с театъра. В най-трудния жанр – моноспектакъла, чарът на артиста е от основните компоненти. Обаче не само. Спецификата на постановката изисква инструментът да зазвучи, ама наистина, иска умения не толкова да изиграеш, колкото да влезеш в „жаргона“ на музиканта, а преди това дълбоко в психиката му. Защото да си музикант не е професия, то е призвание, натрапено от най-невръстната ти детска възраст (не по-късно от 5 годинки – започваш), талант, последователност, инат, чувственост, артистичност, превъзмогване на себе си, подчиняване на нотния лист, но и импровизиране. Тези тънкости не са чужди на Вальо Ганев, защото, оказа се, в детството си е свирил на цигулка почти 9 години. Обича музикалните предизвикателства като в различни спектакли сменя инструментите, свири на цигулка, китара, мандолина, блок флейта, пиано, гайда, виолончело, гъдулка, устна хармоника …Сега пък е ред на контрабаса. Самият автор Патрик Зюскинд първоначално бил концертиращ пианист, но заради проблем с ръцете променя професията с писателска. Започва кариерата си като драматург. Още първата – Контрабасът (DerKontrabass), 1981, замислена като радио пиеса, е с моментален международен успех. А следващото, романът Парфюмът. Историята на един убиец (1985), му носи световна слава.
Пиесата, съвсем не описателно, чрез образа на контрабаса, вниква (доста комично) в битието и съзнанието на оркестровия музикант. Поражда опозицията голям (инструмент)-малък (човек). Търси отговора, какво дава на музиканта този огромен, сред всички останали, инструмент – самочувствие („Ние – контрабаси(сти)те, т.е. Аз“. „Контрабасът е основният инструмент в оркестъра! Даже ако първата цигулка излезе, няма да се разбере, но контрабасът…!“) или незначителност и препятствия? Отблагодарява ли се за труда по носенето, тежестта и непрестанните неудобства, които създава? (Че то дори комби не го побира – стърчи!) Помага ли да е значим като изпълнител или го потиска заради ръста му, подчертава ли неговия талант? Всъщност инструментът е източник за двойствени чувства – всекидневно до изпълнителя, той е най-близкото му „същество“. Замества ласката към любимата, може да се използва и като лодка, служи за отдушник в яда. Разбираме, че понякога е много тънка линията свирене-пиене. И май никой не може да предположи, за какво още служи огромният калъф на инструмента – освен за гардероб, колко бирени шишета може да побере, а? Но между смешното се прокрадва и реалното: разбираме колко музикантите са самотни и ниско платени, научаваме за историята на контрабаса, за различни инструменти, слушаме хубава музика (напр. Сен Санс Карнавал на животните). Разбира се човешките проблеми са в цялото им сложно противоречие, а музиката е само призмата, която пречупва живота на човека в неговата малка, клаустрофобична стая. Останалото е удоволствието от естествената игра и артистичните изпълнителства с нужната техника на чаровника Валентин Ганев.
Аскеер 2001 и наградата Икар на САБ 2001 за водеща мъжка роля на Валентин Ганев
Награда Икар 2001 на САБ за режисура на Пламен Марков
Първа награда за мъжка роля, първа награда за режисура и втора награда за сценография на Националния фестивал на малките театрални форми във Враца, 2001 г.
