Лицето на ближния

На сцена оживяват едни от най-силните идеи и образи на Достоевски, в които чистотата и добротата се сблъскват с циничния свят и често губят.

Зрителят не само следи драматичната история, но вижда екзистенциалните въпроси за любовта, вината и смисъла на живота.

Театърът превръща този роман в живот на сцената, в който можем да видим собствените си сили, слабости и надежди.

Проклетият въпрос защо всичките идеи се провалят в човешкото действие няма давност. Той гнети съзнанието до днес и поражда много опити да се открие отговорът, някои направо уродливи. Не е за вярване, че в ХХI век известни фигури настояват да се върне публичното смъртно наказание. Да се върне гилотината.

Максимата „обичай ближния като себе си“ е най-красивият възможен отговор. Но и най-непосилният. Неслучайно я няма сред старозаветните десет божи заповеди – не можеш да обичаш по заповед. Тя не е и новозаветна проповед.
„Обичай другия“ е Христовият вик за спасение, изстрадан от самия него; прозрението му за любовта като единствено възможното контрадействие срещу злото, пропадането, унищожението.
Духът да се изправи срещу беса – единствено възможният заговор в името на доброто.

Уви, Донкихотовските усилия на княз Мишкин да спаси пропадналия ближен не със съвети и поучения, а като поеме неговото страдание с надежда през потъмнелия му лик да просветне първообраза – се провалят. За княза съществува Ти, а за отсрещния – единствено Аз.