НЕЧОВЕК

НЕЧОВЕК e поглед навътре към самите нас, тук и сега, който с грижа и тревога се опитва да разбере по-добре как стигнахме дотук и най-вече как можем да продължим напред заедно, водени от най-хуманните си мечти, а не от най-бесните си нагони. Преплитайки фрагменти от българската история, цитати от известни личности и поезия, спектакълът деликатно очертава хаоса от неща, които ни делят исторически и културно и които с лекота отново и отново се превръщат в основа за прокарване на разделителни линии помежду ни. Но също така намира и нишките на онова, което трайно и здраво ни свързва в общност и общество. 

Именно театралната сцена, за която добрият диалог е основополагащ, е най-подходящото място за провеждане на този толкова спешно нужен разговор в обществото ни, разкъсано от непримирими крайности. Възможността да си спомним, че болката и гневът, предизвикани от несъгласието с другия и от усещането за несправедливост, са споделени чувства, които всички изпитваме, независимо в какво вярваме, е първата стъпка наобратно към нас-заедно. 

Не само като режисьор, а като гражданин и човек съм задължен и отговорен да не съм спокоен и да търся какво се случва с човека. Това е моята тема, моят голям въпрос, който поставям на сцената. Необходимо е театралната сцена да бъде актуална, не само да отразява и коментира съвременни и отминали събития и проблеми, а да се опитва да увеличи, да потърси, да вникне в микр- и макркосмоса на днешния човек, да бъде негово пространство за памет, място за съвест и критично въображение. Импулсът за замисъла на НЕЧОВЕК тръгна от разговори със Стефан Иванов в момент, в който и двамата видяхме, че има неща, които ни вълнуват, и бихме могли да ги обединим като всеки от нас допълва другия в изграждането на идеята и реализацията ѝ в сценичното пространство.

Любомир Колаксъзов, режисьор

Съвременният контекст, в който се полага това намерение, е артистичният и човешки инстинкт за неприспособимост към: жестокост, фалшиви новини, несправедливост, пропаганда, насилие, морална грозота, реанимиране на радикалното дясно и укрепване на имперски и други идеологии, разпалващи човеконенавистни настроения с манипулативни цели. Има артистична и човешка необходимост от сценично намерение, което да посмее да рискува да погледне тези феномени не само от осъждаща и констатираща гледна точка, но и от перспективата за процес по възможно възстановително правосъдие – как създаващият врагове да не създава врагове, как насилникът да не насилва, как и по какъв начин насилник, враг и жертва могат да продължат живота си не на базата на отмъщение, наказание, (само)изолиране, опрощение и порочен кръг от жестокост, а на справедливост и помирение.

Как едно сложно и разпадащо се на малки общности общество може да живее заедно и да е обединено не от омраза към някого, а от друг тип мотивация? е ключовият въпрос и гестус на потенциалното представление.

Стефан Иванов, драматург