Neoдачници

Преди да замине за Германия в края на 90-те, Иван Пантелеев поставя тук Чехов (Иванов, Вишнева градина, 43. Луна над хоризонта), Джеймс Джойс (Пронизани от любов, Дъблинчани, Портрет на художника като млад) и Ървин Уелш (Трейнспотинг).

Работата му обаче остава далеч от публиката, която го помни с тях, защото оттогава зарежда залите на две от най-важните пространства в Берлин – Фолксбюне и Дойчес театър. През 2016 отсъствието му е нарушено от В очакване на Годо, която гостува в Народния театър, а днес и с премиерата му по пиесата Дачники на Максим Горки. Какво означава заглавието ѝ? На руски – хора, които живеят на вилите си. Трупата, която влиза в кожите им (и която Пантелеев събира след седмици наблюдение от публиката), сама предлага грешката в заглавието на български, което вече става близко до шегата и недоразумението. Всъщност обаче Neoдачници не е нито комедия, нито трагедия и в нея „никой няма да умре“, както казва един от персонажите. Друг е въпросът, че за всички тях животът е лутане и преход към нещо по-хубаво, което все не идва – както се случва, когато прекарваш дните си тихо и безсмислено на вилата.