Покана за вечеря
Какъв може да бъде поводът за необичайната вечеря (с тристепенно отбрано меню – голямо ядене пада) и кои са поканените? Всъщност ”празникът“ е необикновен. И странен. Напоследък обаче все повече започва да се налага като начин на раздяла. Може ли да бъде повод за празник смъртта на близък човек, вероятно на най-близкия (пресекла на червено, докато говори по телефона с мъжа си, и… нещастен случай), след като по канон се плаче? И трябва ли да се превърне в часа на истината?
Такава е рамката, в която е напъхал своите герои авторът на драматургичния текст Оля Стоянова – разширено семейство: мъжа, дъщерята (с гаджето Алекс), сина и семейния приятел (Борис). Не си мислете обаче за битовизъм, по-скоро за съвременната алиенация. Уж контактът го има, а всъщност, познават ли се? За кого се мислиш и кой си в действителност? Неудачник? Всеки от тях разкрива различна замъгленост от себе си и разбира за допълващи се страни от характера на майката, нелепо починала. Идеалният живот, идеалните деца, идеалната съпруга, идеалните взаимоотношения естествено се сриват като кула от карти, стихват за минути като пробит балон, защото никой сам по себе си не е идеален. Напротив, оказва се, че всеки от персонажите се чувства жертва. Живее с още едно, параванно аз, което му дава удобство и го измъква от досадната обяснителност или просто му гради самочувствие. Заради утвърждаване на личния периметър или нежелание да му набиват канчето.
Играта преобръща новодошлият (Мартин Гяуров) – външният за семейството, който спокойно признава че е неуспял цигулар (всъщност, посвири ни прекрасно на пианото). Никой ли в това семейство не казва истината? И сваля маските. Дъщерята (Дария Симеонова), под прикритието на уж тежки изпити не се е връщала от шест години вкъщи, за да не разочарова родителите със своя неуспех и непрестижната, според техните амбиции, реализираност. Но пък се чувства в себе си. Синът (Антон Григоров) съобщава, че вече не е безработен, и вместо висшист по родителско предписание, кара бус за неудачници. Семейният приятел пък (Пламен Манасиев) е от дълги години любовник на починалата съпруга. Фактите преглъща един след друг Бащата – 60-годишен, с костюм, такъв му е бекграундът по сценарий (Ивайло Герасков, на шега или не, по чиста нарочност, с тази роля посрещна наскоро своята 60-годишнина), който стига своя предел… и вади пистолет. За първи път обаче (противно на театралния закон) – “пушката” не гръмна, оказва се само детска играчка за сплашване.
Всичко това е внушено с различни похвати. Едно от предимствата е тънкото чувство за хумор, което върви подпластово през цялата пиеса. Режисьорката Тея Сугарева е разиграла актьорите и те с лекота ни поднасят важни проблеми за размисъл. Търси се особеното място на детайла. Замисляме се както върху шаблоните при двусмислие, и за измъкване от ситуацията. Гостът – “Много съжалявам…” , вдовецът – “За кое? Ахаа, само дето не я познаваш”, “Новините докато стигнат тук, не са същите” – любимото изплъзване на дъщерята; така предметното шаблонизиране: стремежът на Бащата всичко да е по правилата – не толкова заради усещанията или естетиката, дори масата е с цветя (и с репликата “То, кой ли ще ги забележи?”), но ужас!, мястото на вилиците е сменено. Или нищо неказващите реплики: “Тук сме, с теб сме” (но защо ли след ден тръгват); наред с противопоставянето: “Като болен съм като разбрах за майка. Ах, каква хранаа!”.
В пиесата има запомнящи се сентенции – когато на човек му липсват думи, става агресивен. Човек понякога има нужда да нарушава правилата. Моето хвърчило отлетя (дъщерята), аз го изпуснах (синът). Хората не могат да понесат толкова много обич, омръзват си. Неслучайно текстът на Оля Стоянова, известна в литературните среди като поет, разказвач, журналист, а и драматург, получи наградата на втория конкурс за Съвременна българска пиеса на театър София. За целостта на спектакъла свой особен дял има сценографията на младата Каролина Далкалъчева, преобразила неузнаваемо камерната зала на театъра, както и лежерната музика на Александър Костов.
