Така е (ако мислиш, че е така)

В началото на пиесата „Така е (ако мислиш, че е така)”, под листа с действащите лица, авторът е написал:
„Действието се развива в наши дни в един окръжен град на Италия.”

Въпросът е какво общо имат онези „наши дни” преди повече от сто години с тези „наши дни” днес, сега. След последната страница на пиесата, сходството е толкова поразително, че „сега” е „тогава”.

Същото почти сомнамбулно живеене на хора, подложени на „ужасното мъчение да стоят между фикцията и реалността, без да могат да ги различат”. „Всички носят в себе си по един призрак, но са хукнали след призрака на другите, защото умират от любопитство и вярват, че това е различно.”

С все същата страст питаме и се информираме, защото „искаме да се ориентираме, да разберем”.

Като тогава сме вманиачени в търсене на истината и рискуваме масово безумие, ако не я открием. Решително вярваме, че тя – истината е или на едната, или на другата страна. Но на чия? Въпросът задължително ни противопоставя, радикализира, вбесява. „За момент едното твърдение заглушава гласовете на всички останали и ние решаваме да го последваме за малко, с нездравата спонтанност на някой, който иска да избяга, но не знае къде.”

Луди ли сме? Според психоаналитиците от тогава, може би наистина сме.