Записки на един луд
„Ще се смея през сълзи“, казал Гогол на смъртния си одър. И макар историите за предсмъртните реплики да предизвикват по-скоро иронична усмивка (да не би някой да е присъствал и да е записвал?), те служат на голямата задача да завещаят една „празна тайна“, която да ражда нарастващо любопитство около личността на умрелия.
Такава една типично руска „тоска“ – безпокойство, съчетано с вяра в света – броди и из режисьорския дебют на Ованес Торосян по Дневникът на един луд от Гогол. Накрая болната от нормалност публика пада в капана да се смее най-много на най-крайните и безнадеждни форми на лудост.
В тон с наложилата се у нас (а и не само) асоциация за „шинела“, всяка постановка по Гогол съдържа потенциален риск да се плъзне по линията на мотива за социално декласирания чиновник, и така да се озовем пред политическото послание – „те са виновни“. Но дори и най-последователно проведената критика ще подцени, че героите на руския класик не са инструменти на социалната сатира, а хора с лица, тела, съдби и тъкмо това е тяхната драма. Затова ценното на този опит по Гогол е, че той почти напълно обръща гръб на Машината и не злоупотребява с „малкостта“ на персонажа си. Напротив, сред семпло аранжираната тясна „квартира“-сцена мечтите му изглеждат още по-големи.
Подобен романтичен привкус се дължи не само на избора на Гогол да разкаже историята радикално лично, през аз-формата на дневника, но навярно и на актьорския опит на Ованес Торосян. След като свикнахме с присъствието му в Източни пиеси и Аве, където героите му израстват поучително от точка А до точка Б в хода на филма, тази негова невинност бе използвана и в театъра от Десислава Шпатова в Идиот 2012. Затова нищо чудно, че Попришчин е наивен, патетичен, ръкомахащ и… в крайна сметка – театрален, такъв какъвто се очаква да бъде последният човек, останал да защитава надеждата.
Липсата на други изисква Георги Гоцин да поеме цялата отговорност на въпроса „защо не съм друг?“. И я поема, като развива своя образ в рамките на повече от час и половина – гросмайсторска граница за сам човек на сцената. Докато в началото той играе предимно чрез текст, то по-забележителна е еволюцията на Попришчин към лудостта, илюстрирана с потъването на белите му дрехи в мастило и със спазматичните безсмислени записки от 43-ти април – там, на границата на езика, когато безвъзвратно си се превърнал в маргинал. Тогава безличната и потънала в мрак публика сама се превръща в Машината – тя екзекутира лудия, прекрачил нейните собствени граници.
