Железният светилник
От началото на сезона в рамките почти на месец режисьорът Асен Шопов пусна две премиери на две различни сцени – от български автори, концептуални.
Едната (Железният светилник) изравя от пущинака националното ни самосъзнание, другата (Да се провреш под дъгата) изтупва от праха злополучния драматург Георги Марков, чиито пиеси навремето бяха под запрещение, а самият той стана физическа жертва (с аферата Българският чадър) на отминалия строй.
Общото е, че Да се провреш под дъгата е играна в същия този Военен театър пак с режисурата на Асен Шопов, но само 13 пъти, след това е свалена и даже забранена.
Aкцентът в Железният светилник е свободата: църковна, политическа, творческа, пречупено личностна. В търсене на днешния Лазар, Рафе Клинче, Катерина. Двете линии – родово-персоналната (клоняща към битовизъм) и обществено-социалната – са уж равностойни, но режисьорът е дал превес на борбата и търсещия независимост дух. Постановката върви в подчертано класически модел, като се почне с отношението към литературната канава и използването дори на четец, символично сценичната тъмнина, та до музиката – Йоан Кукузел, Борис Христов (което на фона на съвременната 3D визия за част от публиката е направо вехто). Но детайлите всъщност носят осъвременяването. Алюзиите за познатото всемогъщество на рушвета, каузата за събиране на доброволни пари, желанието старците да не се бъркат в живота на младите – влюбените девойки се вричат, пеят, но и пафкат цигари; героинята на Александра Сърчаджиева – Катерина, успява да ни убеди, че свободата да обичаш е по-силна от заклейменото є “блудство”, приключило със смърт. А ренесансовият новатор, резбарят иконописец Рафе Клинче (находката Явор Бахаров е търсена от режисьора като типажно покритие, т.е. не да прави роля, а да прилегне с образа), е на път да убеди, че от занаят до занаят има разлика. Героите са далеч от простия и див народ. Асен Шопов все едно ни пита: защо спите, бре?
