Животът е прекрасен
Кой по-добре може да заснеме руската душа от главния режисьор на Санктпетербургския театър Александър Морфов? Животът е прекрасен е най-автентичният разрез на същата онази славянска, православна и оплетена във вина нация, която представляваме и ние. Всъщност из многообразието от опити върху руската класика единственият скорошен друг пример, който съчетава по подобен начин парадоксите на най-щастливия и най-отчаян народ в света, е На дъното… отново на Морфов.
Дори и да не е най-оригиналният ход, у нас не бяхме виждали представление да започва още преди светлините да угаснат. С влизането в залата ухае на олио и скара, златните орнаменти по ложите са покрити с мръсни чаршафи, а на сцената бродят истински перални и още по-истински сценки от руския бит. Облегната върху колосалната сценография на Никола Тороманов, картината от мизерния квартал, в който всички се познават, дава ключ към първата част на постановката, където битът определя съзнанието. Точно както и в Полет над кукувиче гнездо Морфов е отделил изрично по-дълго време за привидно несвързани скечове и диалози, от които обаче научаваме много повече за героите, отколкото бихме научили от техните действия.
Подсекалников (Камен Донев) буди жена си Маша (Рени Врангова) през нощта, без и той да знае дали е гладен или просто иска да є отрови живота, тъй като неговият собствен е изтровен от немотията. Страшният му проблем обаче не е немотията, а оценката на обществото, от която Подсекалников живее в постоянен страх, затворен зад вратата. Сред безпомощността на обичащата го жена (Рени Врангова в любимото си апплоа на твърде добра и твърде притеснителна) и ужасния характер на тъщата си (Светлана Янчева) той тайно мечтае да свири на боен бас (отлично решение да се ползват средствата на нямото кино). Когато все пак му подаряват боен бас, се оказва, че не може да се научи да свири на него, защото за целта трябва да си купи и роял… Единственият изход от ситуацията е самоубийството.
Оттук става ясно защо Самоубиецът на Николай Ердман, по която е правен спектакълът, е била табу шест десетилетия в Съветския съюз. Научавайки за плановете на Подсекалников, “елитите“ на нацията се залавят да осребрят смъртта му, използвайки я като тотем на своите идеи. Дават му да подпише предсмъртни писма, че е умрял в тяхно име, така че гладът на обществото за икони да бъде задоволен. Интелигенцията, търговците, фаталните жени, църквата – всички намушкани на копието на абсурда, представен в най-добрите кафкиански традиции – небрежно и без фанфари. Визуално обаче фанфари не липсват – актьорският състав е толкова голям, че е физически невъзможно да бъдат проследени движенията му, а ако това не е достатъчно, то истински оркестър опява Подсекалников на неслучилото му се погребение. Карнавалната естетика на Морфов, на моменти грандоманска, на моменти педантично вярна на реализма, е пиршество, само заради което Животът е прекрасен е събитие. Но ако в Дон Жуан карнавалът тук-таме удряше на кухо, в Хъшове злоупотребяваше с емоциите на публиката, а в Полет над кукувиче гнездо се разтягаше на уморително дълго времетраене, то Животът е прекрасен съдържа много ясен мотив. А именно – животът може да е прекрасен независимо от това, че обществото винаги ще намери своята изкупителна жертва.
