Къде попада „Трейнспотинг“ на българската сцена? | Разговаряме с Елица Йовчева

Води: Анастасия Пейчинска
Снимки: Петко Мавродиев

Живеем във време, в което приемаме всичко някак с лека ръка. Като че ли дълбоките теми не могат да ни застигнат. Може би просто ни е страх от сериозността. Има, за щастие, и едни хора, които не ги е страх, а прегръщат дълбоките теми и те карат да се замислиш.

Елица Йовчева е един от тях. Дори името ѝ да не звучи познато на пръв поглед, тя оставя след себе си една особена тишина – тази, която чувстваш дни наред след добър спектакъл. Творческите ѝ проекти включват постановки като „Великият Гетсби“ (Младежки театър), „Съзвездия“ (Народен театър), „Писателското кафене“ (ДТ Ловеч). Тя е от онзи тип хора, който задава въпроси дори в отговорите си. Понякога са неудобни и болезнени, но винаги са човешки.

Именно от такъв въпрос се ражда и нейната адаптация на „Трейнспотинг“ (по романа на Ървин Уелш и сценична адаптация на Хари Гибсън). Премиерните дати са 12 и 13 март, на любимата сцена на МГТ „Зад Канала“. А защо тя е избрала именно тази история?

В едно море от жанрове, в което Вие плувате умело, къде се вписва „Трейнспотинг“?

„Трейнспотинг“ е социална in-yer-face драма, която артикулира болезнени социални теми като наркоманията, отчуждението от обществото, половата дискриминация, политическата система, консумеризма, комформизма. Директното общуване на актьора с публиката е едновременно свобода и голяма отговорност, а намирането на баланса между учтивия тон и ярката провокация е огромно творческо предизвикателство. Не съм си давала сметка колко ми допада подобен подход към текста. Смятам тепърва да експериментирам в тази посока.

Как избягахте от сянката на филмовата версия?

Когато посягам към заглавие, което вече има ярка и категорична филмова интерпретация, се стремя да мисля за нея като за пласт, насложен върху романа, а не като за „сянка“, която тегне над мен. Филмът е възможен прочит, етап в тълкуването на произведението, а не „вярна версия“. Пиесата на Хари Гибсън, по която работихме с актьорите от МГТ „Зад канала“, е писана няколко години преди излизането на филма и е много по-близка до романа на Ървин Уелш. В този смисъл: не сравнявам, а надграждам.

Като преводач и режисьор на „Трейнспотинг“ спорите ли понякога сама със себе си?

Спорът, който водих със себе си по време на процеса, беше дали преводът ми кореспондира с езика на съвременния млад човек без да изневерява на тона на романа и на епохата, в която е писан. Считам, че в това отношение сме се справили убедително и категорично – спектакълът ползва езика на улицата, но по интелигентен, смислен, задълбочен начин.

Има ли конкретна сцена, която за Вас е сърцето на спектакъла?

Към края на спектакъла един от главните персонажи умира след заразяване със СПИН от непочистена игла при хероинова употреба. Това е катартичният момент в представлението, след който смехът е вече невъзможен.

Защо „Трейнспотинг“ има място на българската сцена?

„Трейспотинг“ прави напречен разрез на едно разединено, обезверено, осакатено от прекършени мечти общество. Това е разказ за поколението на нашите родители, за техните предадени надежди, за пропилените възможности и изпуснатите влакове. Сега ние стоим на гарата и съзерцаваме онова, което е останало след тях. И е време вече да решим на кой влак да се качим и какви отговорности да поемем – като отделни индивиди и като част от обществото. Нима няма място за „Трейнспотинг“ на българската сцена?

По-смела ли сте днес като режисьор, отколкото сте били в началото на кариерата си?

Категорично, благодарение както на доверието, гласувано ми от различните театри и екипи през годините, така и на грешните ходове, които съм допускала в работата си. „Трейнспотинг“ е най-яркото ми осмеляване.