Историята ни запознава с Каси (Дженифър Анистън), неомъжена 40-годишна жена, която иска да има бебе. Въпреки възраженията на нейния невротичен най-добър приятел Уоли (Джейсън Бейтмън) тя решава да се сдобие с поколение не по време на креватни авантюри, а чрез изкуствено оплождане. Донорът трябва да бъде чаровният красавец Роланд (Патрик Уилсън). Самият Уоли, както може да се очаква, изпитва доста сериозно любовно увлечение по своята приятелка, но за негово съжаление вече е пропуснал шанса си да има връзка с нея. В пристъп на пиянско вдъхновение приятелят решава да замени спермата на Роланд със своята собствена. Седем години след тази случка Каси се завръща в Ню Йорк заедно със закономерно невротичния си син, който прилича съмнително много на “чичо” Уоли. Въпросният “чичо” се привързва силно към своето миниатюрно копие, но тежкото признание, което иска да направи, бива възспряно от един сериозен проблем: Роланд се е влюбил в Каси и определено иска да бъде нещо повече от донор.
Пълно за празно оставя у зрителя впечатление, че надзърта през ключалката в живота на най-обикновени хора, а не гледа холивудска продукция с мултимилионни звезди, което всъщност е и най-големият му плюс. Героите ще ви се сторят реални и близки – особено миловидният и хапливо-остроумен хлапак Себастиан (в ролята засега абсолютно неизвестният актьор Томас Робинсън). Без усилия ще се отъждествите с тях и ще съпреживявате, наместо да наблюдавате безучастно в очакване на поредната шега. Така че колкото и да се дразните на класическото клише “щастлив край”, ще ви се иска точно тази история да завърши щастливо, за да си тръгнете с усмивка.