Архитект на красотата – Никола Лазаров и неговите сгради
По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.
Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.
От 2 до 5 ноември в галерия Доза и от 6 до 19 ноември в The Mall разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но постепенно гаснещи сгради-паметници на културата, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов, Георги Андинов, създадени специално за изложбата. Събитието се осъществява благодарение на The Mall, Photosynthesis, JTI България, Ahmad tea и Domaine Boyar.
Проектът Невидима София е powered by #withGalaxyS23 Ultra.
В настоящата рубрика разглеждаме темата в детайл чрез статии и интервюта с архитекти, историци, урбанисти, автори и изкуствоведи. В разговорите със специалисти по темата неведнъж срещнахме едно емблематично име в българската архитектура – архитект Никола Лазаров, който влага талант, труд и вдъхновение във всеки следващ проект. Под негово ръководство преминава строителството на някои от най-красивите сецесионови сгради в столицата, в това число Малкият дворец (където архитект Лазаров живее до края на живота си), сградата на Военния клуб, къщите на братя Вазови и много други.
Едно е името в българската архитектурна история, което е толкова тясно свързано с красотата на софийския градски пейзаж. Талантлив и упорит визионер, едва ли има три по-подходящи думи, които биха могли да опишат архитект Никола Лазаров, човека, стоящ зад някои от най-впечатляващите сгради не само в столицата, но и в цяла България, архитектът, успял да остави безценно наследство във всеки край на държавата.
Роден през 1870 г. в семейството на Иван Лазаров – майстор гайтанджия, производител на розово масло и сподвижник на Васил Левски. Иван Лазаров е участвал в революционното дело и заради неговите родолюбиви дейности е обесен без съд и присъда през 1877 г. по време на Руско-турската война. Така Никола остава сирак едва на 7 години и с първото си, но далеч не единствено голямо предизвикателство в живота.
Още като малък Лазаров показва впечатляващи художествени умения в основното училище в Карлово, като по-късно се мести в Пловдив, където завършва гимназия. Точно там той започва първите си сериозни стъпки в архитектурата, като е нает на първата си работа като чертожник в областното инженерство. Не му отнема и година, преди да реши да се премести в София, за да работи в Дирекция „Обществени сгради“ към Министерството на обществените сгради, пътища и благоустройство.
В края на 80-те на XIX век той решава да вземе едно от най-трудните решения в живота си, а именно да замине за френската столица и да учи архитектура в Ecole speсiale d’Architecture. Решението не е леко за него заради финансовите затруднения, които изпитва. Нужно му е да спестява 2 години като чертожник, а впоследствие и да спечели стипендия на Княза, за да може да си позволи образованието в чужбина.
Завършва като първенец във випуска с дипломен проект, който е посветен на църквата към Рилския манастир, който демонстрира уважението и обичта му към историческото наследство на България. А през 1893 г., когато се дипломира, се завръща в страната с новооткрит интерес и любов към френската архитектура, влиянието ѝ, което откриваме във всеки един от бъдещите му проекти.
Прибирайки се България, на Лазаров му се налага да започне държавна работа заради стипендията, която е получил, но това се оказва първата му възможност да се изяви истински в архитектурните среди. Току-що дипломиралият се архитект е нает да работи по поддръжката на княжеските дворци, а първият му проект е да ръководи преустройството на лятната княжеска резиденция в Евксиноград край Варна. Неговата работа по него е дотолкова впечатляваща, че успява да грабне вниманието на княз Фердинанд и да бъде нает като помощник на Фридрих Грюнангер за проекта по изготвянето на източното крило на Княжеския дворец в София.
След края на 3-те задължителни години в държавната служба Лазаров взема поредното голямо и рисковано решение в своята кариера. Въпреки че в края на XIX век строителството в България е възложено главно на чужди архитекти от Австрия, Франция, Чехия и др., Никола Лазаров решава да основе първото частно архитектурно бюро в столицата.
Съдбата сякаш се усмихва на младия архитект, защото в същата година чешкият архитект Антони Колар се отказва от това да построи сградата на Софийското офицерско събрание (в днешно време Военния клуб) и проектът попада в ръцете на Лазаров, който не просто довършва проекта, но отговаря и за неговата мебелировка и цялостния интериор на сградата. В следващите няколко години той поема различни проекти из цялата страна като читалище Искра в Казанлък и Виделина в Пазарджик, а и много други.
С настъпването на новия век той се завръща в столицата, където е избран да възстанови и преустрои софийската църква Свети Крал, днешната Света Неделя (след атентата през 1925 г. тя е напълно обновена от архитектите Иван Васильов и Димитър Цолов). Следват години на безкрайно вдъхновение и работа за архитекта. В периода от 1902–1914 той създава най-знаковите си архитектурни творения, като още в първите години на XX век печели правото да изготви няколко обществени проекта, сред които театрите във Варна и Стара Загора, сградата на Русенската търговско-индустриална камара (днес Регионалната библиотека), както и на емблематичната за София сграда на Софийската окръжна палата, в която в днешно време се намира Министерството на земеделието.
В същия период от време архитектът започва работа и по третия си дворец – Врана край София. За този проект той е лично поканен от Фердинанд, който е до толкова ангажиран с архитектурната му дейност, че участва в одобряването на скиците и плановете до последния детайл. Това е един от последните му обществени проекти за известно време, ако не броим и банката на ул. Иван Вазов в столицата, която е построена през 1910 и чийто конкурс за надстрояване губи няколко години по-късно, макар че той е нейният проектант.
Малко познат факт е, че арх. Лазаров е изключително активен и в обществена дейност по това време и в началото на новия век той е избран за депутат само на 32 години, с което се превръща в един от първите архитекти на позиция народен представител. Тази му длъжност и фактът, че често се извява като публицист под псевдонима К. А. Софийски и публикува своите виждания относно визията си за градската среда, властта и идеи за развитие на страната, са причината в следващите години той да насочи архитектурната си дейност предимно към проектирането на частни имоти и къщи.
Става дума за внушителните здания в София – на Сабат Фархи на ул. „Алабин“ и на Христо Гендович на ул. „Дякон Игнатий“. Негово дело са и къщите близнаци на бул. „Христо и Евлоги Георгиеви“ – почти изцяло идентични, симетрични сгради, които се е вярвало, че служат за вход към центъра на София. Домът на Киро Стефанов, който откриваме на ул. „Париж“, красивата къща на Димитър Моллов на площад Народно събрание (която в момента е сгушена между големите сиви софийски сгради)и домът на Коста Балабанов, който откриваме в края на Графа, познат сред столичаните като Къщата с титаните.
Неговият стил е толкова открояващ се и характерен, че шансът човек да се влюби в някоя от неговите сгради, разхождайки се из софийския център, дори без да знае, че именно Никола Лазарова седи зад нея, е огромен. Те са повлияни най-вече от необарока и френската архитектура и като цяло неговият стил не се вписва в теченията в българската архитектура от това време. Изключения са къщите близнаци, които клонят повече към сецесиона и са сред по-експерименталните му сгради.
В проектите му откриваме изключително майсторство в работата с обемите, а сградите му можем да разпознаем лесно по множеството еркери, колони, баланса във фасадите и кулите в многоетажните му постройки. Под всички тези проекти Лазаров се подписва като архитект Софийски, а безспорно най-отличителното в неговия стил е талантът по отношение на детайлите. Гипсовите орнаменти, изключително внимателно украсени с детайли балкони, дървените елементи и използването на класически пропорции и симетрия в сградите му правят всяко едно от неговите творения запомнящо се.
Това, което остава скрито за простото око, е фактът, че Лазаров има изключително модерно виждане не само по отношение на външния облик на сградите, но и за построяването на сградните системи. То се изразява най-вече в иновативните и дръзки решения, свързани с отоплението, осветлението и канализацията на проектите.
Освен всичките му частни и обществени проекти на сгради Лазаров изпреварва своите колеги и по отношение на идеите му за монументален градски център с предложението си за конкурса за площада около паметника Свети Александър Невски. По негов проект е създаден и първата жилищна кооперация у нас, която отговаря на напредничавото му мислене и визия за града, в която вече еднофамилните жилища не са оптимални за големите градове.
Заслугата за съвременния облик на София в голяма степени дължим именно на архитект Никола Лазаров – Софийски, като трябва да оценяваме истински факта, че много от неговите сгради са изключително запазени и до днес, а тяхната красота не е остаряла и с един ден. И все пак има един огромен успех и разочарование в кариерата на Никола Лазаров, за който не се говори често.
Архитектът печели правото да проектира Съдебната палата на София – това, което той описва като най-значимия си проект. За него той преборва десетки архитекти в България и още толкова от чужбина, но само след няколко години изпълнението е дадено на друг архитект, който до голяма степен променя първоначалния проект, и макар и днес палатата да остава една от най-емблематичните за града сгради, ни отнема възможността да видим една различна нейна версия, подписана от архитект Софийски.
С архитект Лазаров се сбогуваме на 14 юни 1942 г., но не и преди да успее да спечели българския Орден за гражданска заслуга III степен и руските ордени „Св. Анна“ III степен и „Св. Станислав“ II степен. Зад себе си той оставя над 200 обществени сгради и частни имоти в цялата страна. С това си дело той става един от най-значимите и разпознаваеми архитекти в България.
Името му се превръща в синоним на красота в българската архитектура, а безспорно влиянието му се усеща и до днес. Макар че все повече софийски сгради губят блясъка си, остават забравени или просто занемарени, делото на арх. Лазаров продължава да озарява столичните улици и до днес и да ни напомня за духа на стара София.
Снимка №5: By Todor Bozhinov (uploader) – Собствена творба, CC BY-SA 4.0,
