Ехо на отсъствието | Теодора Цанова – Федя

Паметта на тялото, паметта на ума, паметта на вътрешното време.

Като асоциативен орган мозъкът сякаш не може да възприеме празнотата като абсолютна пустота. Той постоянно създава образи, запълва празнините и свързва сетивните преживявания със спомени, фрагменти и мисловни образи. Може би инстинктивно се стремим да допълним липсващото, да придадем форма на онова, което не можем да си спомним или да разберем докрай.

Фотографията е един от възможните начини да се доближим до тази липса. Чрез нея се опитваме да възстановим липсващите връзки и да придадем форма на преживяване, което съществува някъде между спомена и въображението. Тя е среща между този, който създава образа, и този, който го гледа. В тази среща смисълът нито се разкрива докрай, нито се губи напълно.

Но може ли неясното да остане без образ? Може ли да съществува нещо, което не може да бъде изобразено? Какво се случва преди и след щракването на фотоапарата, в онзи невидим интервал, в който времето се разгръща, преживяването се превръща в спомен, а споменът започва да се превръща в нещо друго?

Фотографията никога не е просто образ на миналото. Тя е и среща в настоящето, белязана от отсъствието на мига, който е запечатала. Когато гледаме един образ, виждаме какво е било и усещаме разстоянието между този миг и начина, по който го преживяваме сега. Образът се превръща в праг между присъствието и изчезването, между физическия свят и онова, което помним от него.

Дали ехото на един образ преминава през телата ни, през някакво невидимо или астрално измерение, докато бавно се разтваря във въздуха? Какво от този миг запазва цифровият запис? Какви следи остават в клетъчните ни рецептори, в тялото, което сякаш помни дори когато умът е забравил?

Може би паметта е повече от припомняне. Тя е форма на присъствие, нещо, което остава в нас и променя формата си с времето. И може би отсъствието е повече от изчезването на нещо или някого. То е онова, което остава от една среща, невидим отпечатък, който се запазва дълго след като източникът му е изчезнал.

Дали самите ние сме отсъствие? Дали отсъствието е начин да избягаме от болката, която изпитваме, когато се отдалечаваме от някого, забравяме нещо или губим от поглед човек, място или дори някогашна версия на себе си?

Или тъкмо чрез това изчезване осъзнаваме какво остава?

Може би ехото е онова, което никога не си е отивало. Вибрация, зависнала между присъствието и изчезването, между онова, което помним, и онова, до което вече не можем да стигнем. Нещо, което съществува отвъд образа, отвъд мига, отвъд видимото и продължава да отеква в пространствата, които не можем да запълним…