Пъстрият свят на Брьогел в „Мелницата и кръстът“

Всички събития, които променят света, остават незабелязани за тълпата.

Това е един от основните мотиви в завладяващия филм на полския режисьор, музикант и писател Лех Майевски Мелницата и кръстът. Лентата всъщност е адаптация по едноименната творба на Майкъл Гибсън. Тази книга далеч не е художествена обаче. Става въпрос за изкуствоведско есе, дълго около 200 страници, което изследва в дълбочина творчеството на Питер Брьогел Стари. Трудът се фокусира върху платното му Пътят към Голгота, което днес се намира в Kunsthistorisches Museum във Виена.

Възможно ли е да се изгради грабващ сюжет от критичен анализ? Майевски доказва, че тази цел е постижима, като загърбва отъпканите пътеки в киното и създава смело, оригинално и смайващо красиво произведение. По същество самият Брьогел е един от персонажите, но това не е биографична история за фламандския художник. В случая той се явява като страничен наблюдател, за да изрази гласно проникновените си разсъждения, обобщавайки цялостната философия на филма. Историческият контекст играе малка роля в лентата, всъщност по-скоро се наблюдава отрицание от конкретиката на времето. Подобно на Брьогел, който изобразява библейски сюжет с персонажи, облечени в типичен фламандски стил, така и Майевски втъкава в ситуациите и типажите проблематика, актуална и за съвремието.

С безметежна красота и проникновена мъдрост режисьорът вниква в ума на обикновения човек, поставяйки го в света на твореца. Диалог почти липсва. Интересно е, че за да запечата характерни лица, физиономии и типажи, Майевски подбира непрофесионални актьори. Заедно със съпругата си обикалят няколко села, заговарят се с местните жители и им предлагат работа в продукцията. Резултатът е впечатляващ. В първите 40-ина минути всяка сцена е уплътнена с простички ежедневни ситуации. Майка на многодетно семейство се опитва да жонглира с къщната работа и грижата за малчуганите; млада двойка се насочва към близката мелница, за да си купи хляб; музикант надува рог и подскача в ритъм с веселата мелодия. Персонажите трептят с интензивна радост от живота, безгрижие и съществуване в мимолетността на мига.

Тази безгрижност е само привидна обаче. През 1564 религиозните преследвания във Фландрия са в разгара си, а протестантите ги чака мъчителна смърт. Не след дълго покоят в Мелницата и кръстът е нарушен от пристигането на испанските главорези, които не се вълнуват нито от хляба, нито от музиката, нито от детските възгласи. Контрастът е внезапен и стряскащ.

Веднъж възникнало, чувството за тревога не ни напуска до края на филма. Жестокостта на инквизиторите потъпква основните човешки ценности и ги заменя със зверства, уж посветени на някакъв религиозен идеал. Тук наблюдаваме паралел между съдбата на жителите на Фландрия и библейския сюжет на самата картина, но кръстът попада върху плещите на селяните вместо върху раменете на пророка. В страданието си героите се превръщат в мъченици, разпнати в името на щастливото и спокойно съществуване.

В един от монолозите си художествената персона на Брьогел разглежда мелницата като метафоричен образ на кръговрата на живота. Крилете на перката се въртят отново и отново, мелейки зърното, в един безкраен цикъл. Ако излезем от библейския контекст, в който хлябът е тялото Христово, и се пренесем още в Античността, откриваме сходна символика. Кръглата му форма е внушение за цялост, която в много култури се свързва със слънцето. Тази пълнота има и още едно измерение: отделните житни зрънца биват смлени, за да бъдат трансформирани в нова живителна сила. По същия начин отделните човешки съдби са свързани в общата посока на цялото човечество.

Всеки кадър е построен с мисъл за цвета, светлината и сянката. Подобно на техниката на Малките холандци, които изобразяват светлината с натрупване на боя върху тъмна подложка, Майевски борави с осветлението живописно и с ярки контрасти.

Нека поговорим за кадрите, пресъздаващи самата картина. Режисьорът признава, че е голям почитател на Питер Брьогел и неведнъж е съзерцавал картините му. Вниманието му към детайла личи ясно във всеки герой, жест и цвят. В действителност работата му по филма започва като музеен проект за кратко видео, но впоследствие прераства в нещо повече и след появата си на фестивала Sundance получава разпространение в стотици кина по света.

Първоначалната идея да се възпроизведе платното с актьори на фона на истински пейзаж се оказва катастрофа. Майевски организира голяма група ученици, с които да тества кадрирането, и се оказва, че нещо не е както трябва. Въпреки че статистите са над 500 и позициите им са изчислени по детайлна репродукция на Пътят към Голгота, фигурите дребнеят, а разстоянията между тях изглеждат неточни.

След по-дълбоко изследване на композицията в оригиналната картина екипът открива, че Брьогел е разчупил перспективата на отделни сегменти, а пространственото изкривяване е закрил с по-големи групи герои. По този начин постига хармония в хаоса, затваря пространството и привлича погледа на зрителя върху важните елементи. Този ефект обаче няма как да бъде претворен на екран, затова Майевски предприема нов подход. Той заснема действието на части, след което в постпродукционния процес актьорите биват разположени върху множество слоеве компютърни графики, наподобяващи пейзажа на художника.

Резултатът е смайващ. Получените кадри са нещо повече от достоверно пресъздаване на творчеството на Брьогел. Очевидно е, че  Майевски не само познава материята добре, но и има добро разбиране за живописните техники, характерни за периода, осъзнаване на историческата специфика и дълбоко осмисляне на символното значение на образите. Именно затова символизмът постепенно измества пасторалните сцени и втората половина на филма стремително бяга от буквалното.

Съвсем логично достигаме до най-значимия аспект на Мелницата и кръстът  и съответно на самата творба на художника. В Пътят към Голгота виждаме процесията, но въпреки че е разположен в самия център на картината, Христос е закрит от други фигури. Защо централният персонаж на сюжета липсва? Лех Майевски има съвсем просто обяснение: когато трагедията се случва на друг, тя ни подминава; единствено когато се случи на нас, я забелязваме. Именно затова главните персонажи в картините на Брьогел са прикрити или са съвсем дребни във формàта на платното. По подобен начин са композирани и Падането на Икар и Самоубийството на Саул. В първото произведение Икар е показан вече паднал и единствено краката му се подават от морската шир, докато пред него животът си тече. Това е и драмата на големите герои. Саможертвата им остава във фона, незабелязана от минувачите, така вглъбени в ежедневието си.

В Мелницата и кръстът Майевски не успява да избегне да покаже Христос, но запазва лицето му скрито. Всъщност в по-голямата част от филма той по-скоро присъства чрез своето отсъствие. Режисьорът сравнява съдбата му с тази на Икар – и двамата са паднали, изгубили всичко в материален аспект. Именно когато се освободиш от материалното, можеш да се въздигнеш духовно.

В разговора, последвал прожекцията, полският майстор разглежда тази трагедия и от съвременна гледна точка с коментара, че днес живеем в страх от провала. Можем да заключим, че по този начин се превръщаме в персонажите на преден план: улисани в старанието си да опазят материалните си ценности, ние пропускаме същественото и нещо повече – ужасяваме се от него.

Въпреки това и ежедневието си има своята красота и Майевски показва това многократно. Покритата с капчици роса паяжина, трептящата мъгла и провикването на продавача – картината е навсякъде около нас. Единствено трябва да се вглеждаме по-внимателно.