ПРОГРАМАТА Vol III: We may be paranoid, but not androids

Търсете есенния печатен брой от 10 септември

Помните ли, когато компютърът обитаваше конкретно физическо пространство и трябваше да ходим до него и да седнем на него, за да свършим каквото и да е? Добри временa, в които съзнанието ни не беше денонощно претоварено от нова и нова информация, зайците наоколо бяха истински, а да кликнеш върху I’m not a robot прозорчето беше достатъчно, за да докажеш човешкия си произход. 

Няма да задълбаваме в аналоговите носталгични времена, само оценяваме чудовищната радикална трансформация, от която сме част през този напълно откачен милениум, в който трябва да оцеляваме както можем. По възможност, без да си губим (или преотстъпваме) разсъдъка.

100% хора ли сме изобщо?

И докато всички спорим – ИИ ще ни вземе ли хляба или няма – там някъде има творци, които са решили да се сприятелят с него, използвайки го като инструмент за развитие на собствената си находчивост. Има и такива, които изпадат в ужас от мисълта нещо изкуствено да създава нещо реално, а има и трети, които дори до chatGPT не биха припарили. Въпросите и гледните точки са много, а отговори и решения тепърва ще се раждат. Може би най-важното е междувременно да съхраним (за някои е късно) умението да мислим самостоятелно. Да разграничаваме факт от фикция, истина от илюзия, собствена мисъл от генерирана.

Като стана дума за илюзия – на корицата увековечихме картината The Song of Love (1914) на Джорджо де Кирико, категоричния предвестник на сюрреалистичното течение в изкуството. Де Кирико създава метафизичния стил в рисуването, който изследва приказни и често зловещи градски пейзажи със странни съпоставки на предмети, дълбоки перспективи и драматична светлина, за да предизвика мистерия и реалност отвъд физическия свят. И ето че веднага светва крушката откъде ИИ черпи “своите” фантасмагорични идеи.    

Затова и съвсем естествено посвещаваме есенния брой на въображението (и неговите проводници), което не познава никакви лимити, прекрачва всички възможни граници и ни провокира да усещаме света около нас така, както никога никой андроид не би могъл, колкото и да му се иска. 

Същественото остава едно. Макар и завинаги зависими от биохимията и ограниченията на материята, да опитаме да запазим човешкото и евентуално вярата, че действително някъде там съществуват зайци, които подскачат на трамплин.