Александър Шпатов за начина да запазим културното си наследство, напук на всичко
По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.
Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.
От 2 до 5 ноември в галерия Доза и от 6 до 19 ноември в The Mall разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но постепенно гаснещи сгради-паметници на културата, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов, Георги Андинов, създадени специално за изложбата. Събитието се осъществява благодарение на The Mall, Photosynthesis, JTI България, Ahmad tea и Domaine Boyar.
Проектът Невидима София е powered by #withGalaxyS23 Ultra.
В настоящата рубрика разглеждаме темата в детайл чрез статии и интервюта с архитекти, историци, урбанисти, автори и изкуствоведи. Къде Димитър Димов е писал Тютюн? Каква е била ролята на Писателското кафене в културната сцена на миналия век? От кое място в София се виждат всички исторически и архитектурни пластове на града? Разказва писателят и главен инициатор на проекта читАлнЯта Александър Шпатов.
Кога се влюбихте в София за пръв път? Какво бихте казали, че Ви влюби в нея?
Аз съм роден тук, така че не е много трудно да я заобичам. Баба ми и братята ѝ са живели първо на площад Света Неделя. С прадядо ми са имали магазин за часовници на Дондуков точно където е ЦУМ в момента, после са имали апартамент на Московска и са ми разказвали за София по онова време. От тези спомени са ми създали една много по-идеализирана представа за града.
Отделно – от един момент нататък реших да посветя разказите си основно на София, защото това е място, което познавам, а и всички читатели на разказите добавяха по някакви истории за града. После започнах да водя литературни разходки и навлязох дълбоко в изключително интересната история на София. Не знам дали това е достатъчно за несофиянец да се влюби в града, но мисля, че всички тези истории могат да дадат на един софиянец доста по-различна представа за града от традиционната, за която говорим постоянно: паркоместа, детски градини, боклук и графити.
Имате ли си любима сграда или улица в София?
За улица – силно казано. Адресът ми, макар и да не живея там в момента, е в района на Иван Асен. По тази улица съм вървял най-много и за мен е може би най-интересната в София, защото има всичко на нея. Събират се и футболни фенове, има чудесно кино и читалище, всякакви магазинчета – това е интересен квартал с много история. Наскоро научих, че в съседната сграда на моята е била квартирата на Димитър Димов, където е пишел Тютюн (въпреки че сега музеят му е на друго място, точно в тези години Тютюн е писан в Пловдив и в София на ъгъла на улиците Гогол и Иван Асен).
Как изглежда днес тази сграда?
Абсолютно както изглеждат всички останали. В крайна сметка това не е чак толкова важно – книгата е по-важна от мястото.
Каква е ролята на литературата в опазването на колективната културна памет на дадено място?
Всъщност писателите оставят най-много спомени за един град. По тази линия всъщност много от начините за опазване на паметта за конкретни места са в книгите. Неслучайно напоследък излязоха страшно много книги за историята на София. Явно има интерес към нея.
Как тълкувате този нарастващ интерес?
Всички, особено по-възрастните хора, обичат града си и искат да запазят паметта за него и четейки тези книги, научават много нови неща.
Какви са според вашите впечатления посетителите на литературните разходки, които водите? Какво ги вълнува най-много?
Идвали са всякакви хора. Разходките, които аз организирам, са съобразени с конспекта на матурата. Напоследък ми е най-интересно да правя обиколки с ученици, защото при тях споменът за „тормоза“ по автори е най-пресен. Гледам да кажа по нещо за всеки от изучаваните писатели, а това са известни имена и за широката публика. Темата е добре позната на всекиго, а когато видиш, че писателите не са някакви икони, а са реално живели личности със своите житейски истории, тогава преосмисляш разбирането си за тях.
Когато четеш техните произведения не като скрижали, а като текстове на живи хора, усещането е доста по-различно. Снимките и картините показват Иван Вазов побелял и достолепен и така си го представяме, докато четем произведенията му, но той всъщност е писал изучаваните книги доста по-млад – в главите си всъщност би трябвало да виждаме един младолик Вазов, с черна коса и черна брада.
Вие сте споменавали преди, че сте водили групи на мястото, където преди е било Писателското кафене. Каква е историята на разрушаването на това място?
Всяка разходка винаги минава през него. Винаги. Мисля, че разрушаването му е просто по градоустройствени причини. За да се отвори коридор между Кристал и Царската градина, са решили, че е по-хубаво там да няма сграда. И въпреки че е имало позиви да бъде запазено това място, свързано не само с литературната история, а и с културния живот в България въобще, сградата е съборена. В Youtube дори има кадри как идват булдозерите. Станало е доста бързо, без особена дискусия. Ако това място съществуваше сега, сигурно щеше да е едно много приятно кафене, в което всеки жител или посетител на София щеше да ходи, за да почувства духа на стария град.
За какви други места се сещате, които са били средище на културата, но вече не съществуват?
Никое от тях не съществува вече. Писателското кафене е имало редовни посетители, които са казвали: „Доставяйте ми писмата тук, аз вкъщи не си седя“. За да бъдеш забелязан, за да си намериш издател, за да си част от културния живот, е трябвало да се появяваш на тези места. Сега културата е различна – това не е необходимо. Бихме могли да кажем, например, че Facebook е новото средище на културния живот, което, разбира се, лишава от личния контакт.
А какво смятате, че могат да направят артистите чрез своето изкуство, за да запазят тези сгради или поне спомена за тях? Как можем да опазим онези от тях, които все още съществуват и са паметници на културното наследство, но по една или друга причина се рушат постепенно?
Реалността и финансовите отношения се сблъскват с такива идеали. Всички сме „за“ поддържането на културното наследство, докато не стане въпрос за това как точно да го направим, защото собствеността върху тези сгради в повечето случаи е частна. Собствениците си имат свои собствени интереси. Разбира се, всичко е въпрос на прилагане на закони. Дори ако законът в основите си и принципите си е достатъчно добър, практически всеки се стреми да намери някакви вратички, за да го заобиколи.
Какви промени мислите, че са нужни в съвременното лице на София?
Трябва да познаваме по-добре цялата история на града си, включително съвременната. Ходил съм в доста музеи на историята на конкретен град; ходил съм и в нашия – разликата е огромна. Бих казал, че в Музея за история на София не се разказва историята на града в цялата ѝ същност. Би трябвало, когато влезем, да видим физическата география на Софийското поле още в първата зала и във всяка следваща да наблюдаваме как се развива този град. Съществено е, че поставяме акцента основно върху римския период, въпреки че София била част от Османската империя над 400-500 години. Това наследство липсва, а то е много интересно, не трябва да го забравяме.
И така, зала след зала – голо поле, първобитно общество (например интересните разкопки в Слатина), тракийски артефакти (има доста любопитни могили в Орландовци), римски период, славянски, варварски нашествия в района, след това български период, османски, Ранно възраждане, следосвобожденски, ако щем една зала как се е развила трамвайната мрежа на София, как се е разраствал града, как са се построили жилищните комплекси.
Имах представяне на свои разкази в Музея за история на София и понеже имам един разказ за Младост, помолих да ми извадят от експозицията нещо, свързано с жилищния комплекс. Това се оказа огромен проблем. Макар и достатъчно интересна част от историята, тя остава пренебрегната. Единственото, което успяха да ни покажат от по-съвременна София, беше старата табела на Централна гара.
Ако си представите, че имате двупосочен билет за пътуване във времето в различен период на София, кой бихте посетили?
Има такава книга, която разказва за времеви портал към Римска София. Беше много интересен експеримент. Това време лично ми е страшно интересно – в което се е провеждал Сердикийският събор. Интересно е да разберем къде в древна Сердика се е провеждал, защото и до ден днешен по този въпрос само спекулации.
Има ли място в София, което успява да Ви телепортира в друг момент от времето?
Това са музеите на писателите, някои от които са доста добре запазени, както и църквата Света София.
Ако си представяте, че София е човек, как би изглеждала тя за Вас и какво бихте казали?
В крайна сметка това беше и смисълът от моите разкази. Когато темата е един град, можеш да я разкажеш за всякакви хора, които живеят в него, а не за конкретен човек. Градът е средище от много хора. А пък София като столица на България е средище от всички краища на държавата, става и малко по-международно средище. Така че София не е конкретен човек със сигурност, ни бих си я представил като жена. Женският род на името малко ни заблуждава, особено ако знаем историята на града. Трудно ми е да се събера в един човек.
Вие пишете с много любов за съвременна София. Ако някой човек идва за пръв път, кои са задължителните места, на които той трябва да отиде, за да има автентично софийско преживяване?
Най-лесно е да отиде на организиран градски тур – те водят посетителите по възможно най-оптималния маршрут за разглеждане на София. Ако искам да покажа София на някого, го качвам на връх Камендел. Това е може би най-истинското преживяване, което някой може да си докара от града – да го види целия под себе си от едно чудесно, красиво място. Но наистина, и в един бар да влезеш, да изпиеш три бири, също доста работа може да свърши по линия на изживяването на града.
Като бях на такава обиколка, гидът ме светна за едно място в София, откъдето виждаш всички пластове на града. Не мисля, че на много други места можеш да го направиш това нещо. Това е при църквата Света Петка на подлеза на ЦУМ. Там на едно конкретно място от северната страна на църквата се виждат римските разкопки, самата църква, която е от Средновековна София, джамията от Османския период, сгради от началото на века, после комунистически мастодонти на Ларгото, малко от брутализма на 80-те – сградата на Булбанк, и съвсем съвременна сграда от бетон и стъкло, така че всичко има на едно място и може да се види.
Как тълкувате цялото това наслояване на различните пластове история на едно място?
Всъщност историята на София многократно е била изтривана абсолютно и се започва наново. Тези процеси текат и в момента. Може би сега е първата възможност да не изтрием всичко назад. Като са дошли аварите, градът е престанал да съществува. Като са дошли османците, всякакъв спомен за Средновековна София е изчезнал. След Освобождението са били сринати всички джамии без 2, всички стари сгради са разрушени и променени, за да се направят прави улици. По време на бомбардировките 1/3 от града бива засегнат, много от сградите не са възстановени, а на тяхно място идват съвсем различни по своята естетика.
Днес има сгради от комунистическия период, които трябва да бъдат запазени във вида, в който са били построени, защото някои от тях са в много интересен и неповторим стил. Така че трябва да си дадем сметка, че за първи път можем да успеем да не унищожим архитектурното си минало, напук на всички силни желания в обратната посока.
„Ahmad tea“ вдъхновява ценителите на чая със страстта към перфектния вкус. Със своята 35-годишна история компанията е един от най-големите производители на чай в света. „Ahmad tea“ e изградена около разбирането, че в основата на безупречната им репутация трябва да стои качеството на продуктите и чрез разнообразните блендове и техните аромати да вдъхновят любовта към чая във всеки един от нас.
