Атанас Хранов: Препоръчително е художниците да се забавляват

Картините на Атанас Хранов са изключително разпознаваеми с комбинацията от реална и живописна пластика, колоритните експресии и сюрреалистичните елементи, запратени в простора на абстрактното. Авторът е роден в Пловдив, участвал е в множество самостоятелни и групови изложби, носител е на редица награди, а в новата си експозиция в галерия Ракурси плава на гребена на вдъхновението с лекота. Това въобще не е чудно – освен удивителен художник, той е и запален любител на ветроходството, а морето, както се изразява той, върви през живота му като синя нишка. В Гласовете си виждам той ни призовава да се изкачим на амвона на изкуството и да поговорим със себе си, а какво има да ни каже той самият, откриваме в следващите редове.

Защо превръщаш реални предмети в картини като амвона, който играе роля на централна композиция в изложбата ти Гласовете си виждам в галерия Ракурси?

Често пренасям предмети от истинския свят, включително вратите от предната ми изложба, Изход, в другия, паралелния. Още по-забавно ми е да съпоставям реална пластика с илюзорна, рисувана пластика. Една моя позната и близка приятелка, Деси Шишманова, разгада това по следния начин: когато съпоставиш нещо хиперреалистично с нещо абстрактно, ти всъщност вкарваш абстрактното в реалния свят, защото тези два погледа върху света не могат да съществуват един в друг. Би трябвало това, сюрреалното, също да стане реалност. Казано с две думи, в крайна сметка всичко е реално.

А какво е символното значение на самия амвон?

Виждал съм много амвони през живота си, но този в Малката Света Богородица във Варна по някакъв начин ми въздейства много силно. Изведнъж се спрях пред него и започнах да си задавам важни въпроси. Човек узрява за нещата, които трябва да стигнат до него. Явно и аз съм узрял тогава и започнах да разсъждавам върху това колко интересна и уникална е ролята на амвона. Това е мястото, от което свещеникът отправя специално обръщение към миряните. Тогава, когато трябва да сподели нещо важно и специално, той се качва на амвона и проповядва. Естествено, чете и от евангелията и от библията, но идеята по-скоро е да се обърне към хората. Осъзнах, че всъщност ние сме обградени от амвони – всяка книга е амвон, всяка книга проповядва. Театърът е амвон. Самият артист също, бидейки в театъра. Галерията е амвон. Картината е амвон. Електронните медии също. Освен това мястото на амвона и мястото на избора е много важно. Човек трябва много внимателно да си избира амвоните, защото някои го изкачват нагоре, а други го спускат надолу.

Думата идва от глагола „ανεβαίνω“ („аневено“) – качвам се, изкачвам се. В момента, в който човек се изкачва, се нуждае от амовона, който всеки от нас носи в себе си. Трябва да разсъждаваме върху нещата, които искаме да преодолеем, и тази борба се изразява във вътрешни диалози (или монолози). Разговаряйки със себе си, ние се и чуваме. В тази идея видях една символна двойка: амвона и стола. Столът е за човека, който слуша, а амвонът – за този, който проповядва.

Според мен мястото на стола е много важно в този диалог, защото, докато този, който се е извисил достатъчно, вече може да проповядва, седналият на стола трябва да слуша внимателно това, което се казва, и да избере онези фрагменти, думи и абзаци, които могат силно да го променят и да му повлияят да стане по-различен – дай боже да е за добро.

Така тръгна цялото пътешествие във времето. Беше дълъг процес, който продължи около 2–3 години, и като резултат от него се появи и изложбата.

В Гласовете си виждам отново виждаме една врата. За теб тази врата изход ли е като в изложбата Изходи, или е вход към някакво друго пространство?

То е и двете. В това пространство, за което говорим, всеки изход е и вход. Самата врата не може да служи само за излизане или влизане – тя е двупосочна. Избрал съм името Изход съвсем символично, защото чисто и просто звучи по-добре според мен.

Това са врати, през които влизаш в себе си. Всеки човек има своите изходи, независимо как са формулирани. Изобразил съм своите с лицата на хората, които са били до мен, моите близки и приятели, важните пейзажи, нещата, които съм преживял, и важните за мен случки, които са ме изграждали във времето. Когато човек иска да се върне и да ги преживее отново, той минава през една такава илюзорна врата, способна да го вкара в това състояние.

Освен художник ти си и мореплавател. Кое е най-интересното място, което си донесъл обратно със себе си от някое от твоите пътешествия по море?

Аз се определям като юнга, който тръгва с радост и надежда на всяко пътешествие. Мореплавател е много тежка длъжност, затова едва ли бих се нагърбил с нея.

Така или иначе морето влияе много върху това, което правя, защото там намирам истинската свобода. Не само аз – това не е нещо, което сам съм открил, и неслучайно има толкова много хора, запалени по ветроходството. Казвам „ветроходството“, защото именно то може да ти даде тази свобода. Разбира се, тя до голяма степен е нереална, но все пак това, че зависиш единствено от себе си и от природата около теб, ти дава това усещане.

Въпреки това в морето чувстваш, че колкото и да си свободен, ти си зависим от стихиите. Не можеш да решиш: „Утре в 4 часа ще съм на остров Скирос“, да речем, и това да се изпълни точно по план. На остров Скирос ще бъдеш тогава, когато позволи времето, вятърът, вълните, теченията и така нататък.

В тези пътешествия красотата на природата, небето, морето, залезите, островите, сините прозорци на белите къщички са важни за мен, но далеч по-важно е самото пътуване. Ценя разговорите с приятелите, всички беди и неволи, които неминуемо те застигат някъде по пътя, а ако е по-дълъг, няма как да не преживееш буря, нещо да се случи в лодката… Все нещо става и всъщност това е най-интересното.

Къде е морето в твоите картини?

Навсякъде! То наднича горе-долу във всяка картина. Както гласи сентенцията, всеки рисува себе си. Ще цитирам Александър Секулов: „За да развиеш нещо, първо трябва да навиеш“. Каквото си навиеш, такова и ще развиваш, така че като съм превърнал ветроходството в толкова любимо хоби, което върви през живота ми като една синя нишка, тя няма как да не се появи и в картините.

Споменаваш Александър Секулов. С него сте правили доста съвместни проекти. Каква за теб е връзката между изобразителното изкуство и литературата?

Връзката е много близка не само между тях двете, но и между всички видове изкуства. Въпросът е какво лично на теб ти е по-близко и по-понятно и какво е това, което истински те вълнува. Много харесвам литературата и, честно казано, вероятно имам повече приятели, които се занимават с литература, отколкото художници. Не е нещо, което съм търсил умишлено, но така се получи и нямам нищо против.

Коя е последната книга, която си прочел и която те е впечатлила и развълнувана по някакъв начин?

Скоро четох Тютюн. Открих една особена мащабност в тази книга, която днес е малко позабравена и позагърбена. Потресаващ роман! Толкова широко разглежда времето, за което е писан, хората, съдбите им, начина на мислене, характерен както за тази епоха, така и по принцип… Има някои категории, които са вечни: любов, страх, алчност, благородство – това са неща, които вълнуват човечеството открай време и винаги ще го вълнуват, така че ако едно произведение е добро, то непременно се занимава с тези теми и ги разглежда по свой собствен начин.

Словото намира мястото си и в твоите творби – най-вече в заглавията, а и не само. Откъде идва името на изложбата?

Оказа се, че бидейки близо до толкова пишещи хора, аз малко по малко си „крада“ занаят от тях. Това ми е любимо занимание – да „откраднеш“ някой занаят е най-благородната кражба. Много ми е интересно и винаги следя две неща, докато чета. Първото е това как се изгражда изречението, как следват думите една след друга, така че да няма конфликт между тях не само смислово, но и като звук. Другото, което ми е интересно, е какъв точно е главният герой: с какво се занимава той, как писателят е решил да го избере такъв и да му припише специфичните характеристики, които персонажът трябва да притежава, за да разкаже историята. Следейки внимателно и четейки, горе-долу човек започва и да се научава. Много държа заглавията ми да имат точно този премерен тон в смисъла и в звука на думите.

Както каза, всеки рисува себе си. Чии гласове виждаш и чии гласове си нарисувал в картините си?

Своите, разбира се. Дори и да искам да видя нечии други, няма как. Мога да преработя в себе си нещо, което съм чул, нещо, което е достигнало до мен и ме е развълнувало, но така или иначе не мога да го изобразя в чистата му и безпристрастна форма.

Бях направил една изложба точно в тази посока. В нея имаше много пейзажи, които бях нарекъл „лични“. Един пейзаж става твой, когато си тръгнеш от него. Докато си там, на място – например на остров Корфу, всички, които са на острова в този момент, виждат една и съща гледка. Възприемат я по различен начин, разбира се, но като цяло тя е универсална, фактологична. Едва когато си тръгнеш, за теб остават тези характерни неща, които ти си преживял там. Като събереш всички аромати, цветове, хубави и лоши емоции, вече се формира личният ти пейзаж. Човекът, който е стоял на сантиметри от  теб, ще си има свой, защото ще забележи нещо друго и в неговото съзнание ще останат различни неща. Според мен това може да се отнесе към всичко, което човек преживява и което остава в него. Оттам са и изходите – вратите, които те връщат към твоите лични вселени, обитавани от теб в някакъв минал момент.

Има и доста по-конкретен автопортрет в настоящата изложба. Защо изобрази себе си точно в тази картина?

Направих го с леко намигане. Няма някаква кой знае каква амбиция, нищо героично. Понякога е разрешено и на художниците да се забавляват, даже е препоръчително. Така че защо пък не!

Творбите ти излъчват безкраен уют – в чашата кафе, в зрелия нар, в стола дори. Къде се чувстваш истински у дома си?

Не знам. Дори да дам някакъв отговор, няма да е на сто процента верен, защото истински у дома си, естествено, се чувствам в къщата си, но още по-истински у дома си се чувствам в каютата, когато лодката се клатушка на вълните, когато ми е лошо и имам морска болест, целият съм мокър, гладен съм… Когато съм с момченцето си Никола, навсякъде се чувствам у дома си. С него дори не ми трябва и дом – той ми е достатъчен.

Разглеждаме изложбата Гласовете си виждам в галерия Ракурси до 3 юни.