Кои са последните оцелели? Разказва Йожени Софи
Усмихнати, замислени, потънали в спомени. Силни. Това са последните оцелели – главните действащи лица във фотографската изложба The Last Survivors в галерия Espace Port.A, която разглеждаме до 22 септември. Фотографиите са дело на Йожени Софи, която в сътрудничество с Организацията на евреите в България Шалом представя оцелели от Холокоста представители на еврейската общност у нас чрез серия портрети. Всяка от фотографиите е придружена от QR код и сканирайки го, можем да чуем интервюта със заснетите личности и да се запознаем отблизо с техните истории.
Йожени Софи е от френски и австрийски произход, а днес работи между Виена и София и споделя, че това „раздвоение“ ѝ предлага поглед към позитивните страни на всяко от двете места. Желанието ѝ да се фокусира върху този конкретен проект произлиза от баба ѝ, живяла в Алжир по време на Гражданската война, когато държавата все още е колония на Франция. По това време евреите са били принудени да напуснат страната за собствена безопасност и много от тях заминават за Франция. Нейната баба е една от тях. Фотографката вярва, че историите трябва да бъдат разказвани, за да преборят забравата.
Бихте ли разказали малко повече за себе си и работата си?
Започнах проекта The Last Survivors, защото историята ме развълнува – България е невероятно изключение по отношение на спасяването на българските евреи на фона на цяла Европа. Искам да натъртя, че еврейската общност в Македония и в Гърция са били изпратени в лагерите на смъртта. Имало е много жертви. Възхищавам се на смелостта на хората, които са рискували живота си, за да спасят всички тези хора. За съжаление обаче много от тях е трябвало да напуснат домовете си в София и да заминат за провинцията, така че животът им в никакъв случай не е бил лек. Деца, младежи… Не мога да си представя травмата, която са преживели. Тъй като и аз съм еврейка, за мен е изключително важно да разкажа тази история.
Смятате ли, че има опасност историята да се повтори днес?
Винаги има такава опасност. Аврам (чийто портрет можем да видим в изложбата) казва, че никога не трябва да забравяме – трябва да напомняме на хората за ужасите на историята и макар и да не можем да променим случилото се, трябва да разбираме последствията от действията си. Когато отивах към дома на Виктория, за да снимам портрета ѝ, бях потресена, като видях надраскана на стената свастика. Нямаше как да не я заснема. Важно е да нямаме никаква толерантност към подобни деяния, независимо дали извършителят е футболен фен с флакон спрей или който и да е друг. Трябва да се знае каква е конотацията на този знак.
Как изкуството може да помогне на хората да разберат проблема по-добре? Възможно ли е чрез него да избегнем същите грешки в бъдеще?
Изкуството може да привлече общественото внимание; може да отвори поле за дебат, за разговор и да предизвика емоциите на хората. Днес се нуждаем от повече емпатия, трябва по-често да се питаме какво изпитват другите. Представям си как се чувства Виктория, виждайки пречупения кръст на път към дома си. Това ме ядосва страшно много.
За мен е голяма радост, че много от посетителите на изложбата отделят време да останат по-дълго, да прочетат текстовете към фотографиите… Всеки ден виждам насълзени очи, а някои хора идват на следващия ден с приятели. Важно за мен е, че усещат емоцията, но това е и целта не само на фотографията, а и на изкуството като цяло – да проговори на хората и да привлече вниманието им.
По време на интервютата, имаше ли история, която ви разплака?
Определено, не само една. Много ме докосна разказът на Йосиф за времето, когато семейството му е гладувало. Той е бил само тийнейджър. Това е периодът, когато човек расте най-интензивно и се нуждае от сили, от храна.
Наистина, имаше много тъжни истории, но урокът, който научих от всички оцелели, беше да не отвръщаме на омразата с омраза. В гласовете им нямаше никаква омраза и никакво желание за отмъщение – нито към Германия, към никого. Те просто бяха благодарни, че са оцелели. Според мен това е много мъдро. Всички участници в проекта бяха щастливи, че са оживели и че са продължили живота си след края на войната.
Полина беше малко притеснена, когато снимахме нейните портрети, и постоянно предлагаше да хапнем, да ни почерпи чай и като цяло беше изключително гостоприемна. Когато показваше старите си семейни снимки, съвсем естествено спомените започнаха да прииждат, а заедно с тях – и чувствата. Не говоря български (работех с преводач по интервютата), но въпреки че не разбирах значението на думите, усещах кога дадена история е достигнала до емоционална кулминация; чувствах кога интервюираните разказват болката си и кога – важни моменти от личните си изпитания.
Как се свързахте с хората, които виждаме на фотографиите?
Работих с организация Шалом, които ми дадоха контактите им. С някои от оцелелите се срещнахме в собствените им домове, а с други – в седалището на организацията. За портретите на Йосиф и Хаим пътувахме до Пловдив.
Вие снимате и travel фотография. Каква е разликата между работата по документален и по travel проект?
Подходът е доста подобен, но зависи от идеята на проекта. Мисля, че от гледна точка на един фотограф, който иска да се развива, е нужно да имаш лични проекти освен поръчковите. По този начин можеш още по-добре да затвърдиш стила си.
Настоящият проект е изцяло личен – не бях наета от никого, направих го в свободното ми време и имах малък бюджет единствено за превода. Много се радвам, че Шалом се съгласиха да ми сътрудничат, и съм им благодарна, че ми предоставиха контакти и подкрепиха изложбата. В самото начало обаче нямаше никаква гаранция, че ще намеря спонсор, така че всеки артист трябва да инвестира в работата си, да инвестира в това, в което вярва, и да снима това, което предизвиква възхищение у него.
Обожавам да пътувам, но travel фотографията има съвсем различно внушение: всичко се случва на момента, а документалните проекти изискват повече време – нещо, което понякога липсва, когато пътешестваш. По време на пътуванията си също снимам портрети, но докато по време на работата ми по The Last Survivors нямаше значение, ако се налага да отделя 5 минути повече за дадена снимка, тази свобода често липсва в travel фотографията.
Мисля, че различните дисциплини във фотографията могат да бъдат смесвани. Никой не диктува: „това е документален стил, това е travel стил“… Разбира се, ако някой иска да се дефинира като например сватбен фотограф, в това няма нищо лошо, но при мен всичко зависи от моментното ми състояние.
Как бихте коментирали тенденцията напоследък в музейните и галерийните експозиции да фигурират все повече и повече изложби, концентрирани около лични истории – било то на конкретен човек или на цяла общност?
Мисля, че това е чудесно. Личните истории трябва да присъстват в изкуството. Има страхотни фотографи, които правят прекрасни проекти!
Един фотограф трябва да обръща внимание и на проектите на колегите си – не бива да сме егоцентрични в работата си. С интерес следя какво се случва по света.
Имате ли любими фотографи?
Разбира се! Ако започнем от 1900 година, бих казала Труде Флайшман, която е известна фотографка от виенско-еврейски произход. Тя прави прекрасни артистични проекти и се прочува в началото на века, но е принудена да напусне Австрия по времето на Втората световна война. Не мога да не спомена Лий Милър, за която скоро излиза биографичен филм с Кейт Уинслет в главната роля – нямам търпение да го гледам.
От днешните фотографи съм огромен фен на Мишел Албин. Тя прави страхотни композиции и улавя прелестни цветове в портретите си. Елиът Еруит пък е по-скоро класик; Линдзи Адарио е по-скоро военна фотографка, но има и чудесна книга, в която разказва за живота и творчеството си. Френската фотографка Камий Льопаж беше само на 26–27, когато беше убита в Африка. Има невероятни фотографи, които рискуват живота си, за да разкажат една история, така че трябва да не забравяме това. Възхищавам се отдадеността им. Всички знаем, че една снимка може да промени цялата перспектива към дадена ситуация. Фотографията е способна да промени всичко, което знаем.
Да не забравяме и талантливите модни фотографи като Брус Уебър, Паоло Роверси, Партик Демаршелие. Търся вдъхновение във всяко направление, във всеки стил.
Какви неща ви вдъхновяват в България и какви – във Виена?
Много харесвам колко отпуснати са хората в София. Във Виена по-скоро ме привлича красотата на сградите и, естествено, семейството ми. Родена съм във Виена и когато се връщам там, се прибирам у дома. Обичам това топло чувство, когато се срещам с роднините си. Но пък тук са съпругът ми и кучето ми, така че… (Смее се.)
Какъв отзвук очаквате да предизвикате с изложбата?
Каквато и да е реакция. Просто искам да видя как хората ще реагират на видяното и да им помогна да научат нещо ново. През изминалите дни често някой посетител идваше при мен и ми казваше, че не е знаел за звездата, която всички евреи е трябвало задължително да носят; не е знаел, че техните деца не са били допускани в училище. Затова с тази изложба искам да кажа: „Вижте, това наистина се случи и не трябва да се случва никога повече“.
Изненадана и благодарна съм, че хората се интересуват и се вълнуват, особено младите поколения. Видях множество млади хора, които отделиха от времето си, за да разгледат изложбата, да чуят интервютата, да прочетат текстовете.
Мислите ли, че представителите на по-младите поколения бяха по-изненадани от това, което са научили в рамките на изложбата, отколкото по-възрастните посетители?
Бих казала, че да, но дойдоха всякакви хора, на всякакви възрасти. Не знам какво точно се изучава в училище тук, в България, и как е поднесена информацията за този конкретен период от историята, но така или иначе никога не можеш да се преситиш със знания. Винаги има какво да научим и това е чудесен повод да търсим още информация, да четем, да посещаваме други държави, да отидем в Аушвиц или Треблинка, да ги видим с очите си. Разбира се, че това е трудна тема, но е нещо, което трябва да знае всеки човек, за да разбере на какви зверства сме способни и да почувства отговорността да каже: „Не, това трябва да престане“.
Какви бяха реакциите на хората от фотографиите, когато видяха портретите си на изложбата?
Бяха много развълнувани. Разчувствах се, когато заведох Естер до портрета ѝ. Това беше много специален момент за мен. Когато Арон се видя, възкликна: „О, изглеждам много тъжен!“. Отвърнах му: „Да, Арон, но ти беше изгубил съпругата си само три седмици преди това, дори се разплака, докато разказваше историята си“.
Повечето от тях бяха впечатлени от големия формат на снимките. Много се радвам, че ги отпечатахме в размер 50 на 70 сантиметра. Обикновено работя във формат 5 на 7, но определено исках потретите да са значително по-големи, за да се усети присъствието на личностите, същевременно показвайки ги като млади.
Не използвах светкавица. Исках мека светлина, меки тонове и исках да покажа оцелелите в цялата им сила и цвят. Те са изключително силни хора. Не заслужават да бъдат показани като жертви, със съжаление. Беше от изключителна важност за мен да избягам от подобна перспектива, защото най-същественото е, че са оживели, че са продължили живота си след това. Това е посланието, което искам да предам.
Разглеждаме изложбата до 22 септември, а интервютата с последните оцелели можем да чуем тук.
