Арх. Тодор Войников: „Градът съхранява късчета от вечността“. Мъртъв ли е духът на стара София?
По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.
Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.
От 2 до 5 ноември в галерия Доза и от 6 до 19 ноември в The Mall разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но постепенно гаснещи сгради-паметници на културата, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов, Георги Андинов, създадени специално за изложбата.
Проектът Невидима София е powered by #withGalaxyS23 Ultra.
Погледът ни се плъзга по разноликите фасади на София. Сецесионови орнаменти отъркват рамо в заоблените балкони на модернизма, отразяват се в стъклените очи-прозорци на новопостроените многоетажни бизнес сгради, а дълбоко под тях дремят останките на антична Сердика. Там, където някога са крачели древни римляни, а по-късно бележити българи като Иван Вазов, Петко Каравелов, Петко и Пенчо Славейкови, Константин Стоилов и Стефан Стамболов, там, където се е събирал целият софийски културен и политически елит над чаши ароматно кафе, където са блесвали експлозии под звуците на въздушна тревога – всички пластове история се разгръщат, ако не останем слепи за тяхното съществуване.
Архитект Тодор Войников ни помага да разгледаме града като на рентгенова снимка с книгата си Драски по софийските работи. Луксозното издание е изцяло изработено на ръка и чрез метода на аксонометрията разполага места от отминали епохи върху контурите на сегашния град, създавайки любопитна съпоставка. Визуалното наслагване ни предлага своеобразен поглед назад във времето и ние откриваме неподозираната география на една непозната София, погребана под съвременния ѝ облик. Нейната територия се оказва галерия на цивилизациите, датираща още от Античността.
„Думата цивилизация произлиза от римската дума civis, което означава гражданин. В този смисъл цивилизацията е свързана с града, а културата е основен неин компонент, особено когато става дума за столицата – град София“, разказва арх. Войников. Според него културата е проявление именно на градската среда, тъй като градът предоставя нужните условия за нейното развитие: образование, социален обмен, сцена за изяви, но и комфорт, който липсва в по-малките населени места.
Функцията на селата, особено непосредствено след Освобождението, е предимно продукционна и е пряко зависима от природните стихии. Именно затова градовете, още повече столицата, се намират в стремителен подем преди 1944 година и се превръщат в епицентъра на бързоразвиващ се културен елит. Оттам можем да проследим нишката и до архитектурата, която се оказва едновременно и продукт, и предпоставка за културното благоденствие на мястото.
Според изкуствоведа и водещ на историческите маршрути Българският архитектурен модернизъм Васил Макаринов всички изкуства вървят ръка за ръка и архитектурата не е изключение. Дори напротив – тя се намира в пряка връзка с изобразителното изкуство, литературата и цялостната културна картина на даден град. Архитект Тодор Войников пренася това наблюдение и в метафоричен смисъл, подчертавайки, че градът е декорът на пиесата на живота на неговите жители.
„Неслучайно в театъра художникът се стреми да направи сценографията за едно действие така, че декорът да подхожда на настроенията, които то внушава. С това сравнение искам да покажа колко е дълбока връзката между сградите, които ни обкръжават, и емоциите, които преживяваме“, коментира той пред Програмата. Това обаче е и въпрос на възпитание, защото голяма част от хората не забелязват сградите около себе си и живеят в нарастващо отчуждение от мястото, на което живеят. Според арх. Войников много от съвременните граждани не чувстват емоционална връзка с града си и именно в тази емоционална дистанция се коренят някои от причините за пренебрегването на архитектурното наследство.
Важен компонент на самосъзнанието ни като отговорни жители на София е колективната памет – разбирането на културното ни наследство ни помага да го оценим и да се погрижим за неговото съхраняване. Паметта строи мост през времето, а на въпроса към коя епоха би поел арх. Войников, ако имаше възможност, той без колебание отсича:
„Царство България, защото тогава фактически се появяваме на света. Една от най-старите държави се връща в Европа, след като не е съществувала 500 години. Естествено, следва голям кипеж и голяма корупция. Така или иначе този невероятен напредък, който започва след Сръбско-българската война, е периодът, в който е изградена София. Това е невероятно. Само за 25 години са построени „Александър Невски“, Халите, Народният театър, „Света Неделя“ и какво ли още не.“
По това време на архитектурната сцена се връща и пластичното мислене, и регионалната архитектура, като в някои от сградите, построени в този период, откриваме мотиви, характерни за средновековните църкви. Представители на тази тенденция са Централните бани и Семинарията. Други сгради пък напомнят на възрожденските къщи в Търново, Копривщица и Пловдив с дървената си орнаментика, стрехи, балкони, ложи и тераси.
Интересно е, че в този период на интензивно строителство и обръщане към Запада все пак се ценят традициите и още тогава София се оказва град, застинал сред вековете. Днес тази идея достига до съвсем материално измерение – мълчаливи отломки от антична Сердика се крият между следосвобожденския неокласицизъм и сецесион, а над тях надвисва суровият силует на Ларгото.
„Най-голямото качество на града е, че умее да спре времето“, коментира Войников. „Градът е в състояние да консервира някакви късчета от вечността. Това създава емоцията и прави града вдъхновяващ. Ако той не съумее да запази историята жива и цели епохи и събития изчезнат, то какво остава?“
София – град на духове, а не на призраци
Въпреки всичко течението на времето понякога облива руините на паметта и под безпощадните му бързеи те бавно започват да ерозират. XXI век е динамичен, динамични са и хората, и съответно – градската среда. Това обаче не означава, че духът на бохемска София е безвъзвратно изгубен.
„В античен Рим вярват в концепцията за духа – пазител на определено място (на латински genius loci). Когато духът на мястото е силен, то успява да просъществува във времето и носи със себе си неизличими исторически белези и спомени. Ако обаче е слаб, преданието е, че паметта на мястото постепенно избледнява и изчезва. За голямо съжаление София е град на мъртвите духове пазители. Мъртъв е духът пазител на Писателското кафе, мъртъв е и този на кафене България, мъртъв е духът на Двореца, на стария хотел България, на Казиното.“
Арх. Войников обръща внимание, че не само духовете на местата са изчезващ вид – според него духът, който пази спомените за 22 септември, Независимостта на България, също е мъртъв, както и духът на мястото, на което е загинал Стефан Стамболов. Тази метафора очертава особено мрачен поглед към съвременна София. Витаем в една София, дом на призраците на отлетели спомени, едно бездушно място, подчинено на материализма и на изкривена ценностна система. Дали наистина е така и има ли спасение?
„Единственият дух на София, който продължава да живее, е духът – пазител на бесилото на Васил Левски. С един-единствен жив пазител на историческата памет обаче един град няма как да бъде вдъхновяващ. А ролята на столицата е именно да вдъхновява своите жители. Тя трябва да вдъхва гордост на всички граждани на една държава от това, че са част от тази общност; от тази група хора, наречени българи, които имат някаква цел, ценности, които се стремят към нещо.“
Тодор Войников обаче вярва, че въпреки всичко текат процеси на търсене на душата на този град и трябва да продължават да протичат и занапред – в противен случай се получава скъсване на връзката между града и неговите обитатели и хората нямат отношение към неговото съхраняване. Ако продължим метафората за архитектурата като сценичен декор на човешките емоции, можем да заключим, че рядко си даваме сметка за влиянието на сградите върху самочувствието и формирането на общественото самосъзнание.
Войников допълва, че всекидневно ставаме свидетели на връзката между човека и средата, в която живее, давайки пример с Ларгото, което той описва като „чуждо тяло, което е от историческо значение с това, че единственият цялостен ансамбъл от сталинския период в родната архитектура, запазен като такъв и до днес“. Същевременно архитектът наблюдава, че въздействието на този ансамбъл от сгради пречи на обитателите на града да ги възприемат и те подсъзнателно избягват да прекарват време под тяхната сянка. „Ларгото е празно. Хората са на булевард Витоша, на Пиротска и пред Народния театър.“
В този ред на мисли София въобще не е архитектурно гробище, обитавано от призраците на отминали епохи, и можем да потърсим живия дух – пазител на града, именно на тези места – около улица Г. С. Раковски, в района на Оборище или в преките около Женския пазар, където красивите стари сгради все още гордо подпират (често паянтови) греди в стените на по-модерните си съседи. Много от най-интересните примери на следосвобожденската довоенна архитектура обаче не са в особено добро състояние – олющената мазилка зее над оголени тухли, пукнатини пресичат фасадите като бръчки, а женските лица от изящните сецесионови орнаменти разменят объркани погледи с минувачите, задавайки същия въпрос, който си задаваме и ние, гледайки ги: „Защо?“.
Причините са много, решенията – възможни
Тенденцията към унищожение на всичко старо не е от днес – с навлизането на Османската империя на нашата територия губим архитектурното наследство на Средновековна София, след Освобождението пък се налага първият градоустройствен план и „старите османски къщи, често от кал и плет, постепенно отстъпват място на софийските домове с европейска архитектура в стила неокласицизъм“, а „широките и прави улици… заменят криволичещите сокаци“ (Здравко Петров, Исторически маршрути на София, изд. Сиела).
В разговора архитект Тодор Войников често се връща към засиления строеж на кооперации, най-вече след 1944 година, и отчуждаването на много от „буржоазните“ къщи и превръщането им в поликлиники или детски градини, обобщавайки следвоенния период като „епоха, жестока към наследството“:
„Това са къщи, които са били обзаведени отвътре изключително, някои от тях са със стенописи, резби, художествено стъкло, пластична украса. В тях се нанасят по 5–6 семейства или се превръщат в детска градини като къщата на ъгъла на ул. Дунав и ул. Врабча, дело на арх. Никола Лазаров, в която е живял Спас Дупаринов. Веднага след Втората световна война самата идея да се запази една подобна къща е била немислима. Знае се и как къщата на Буров се превръща в студентска поликлиника.“
От Войников научаваме, че самият Иречек описва събарянето на джамиите след Освобождението и в този акт наблюдава някакво особено удоволствие. Архитектът преразказва как с идването си в София генерал Дондуков изчаква разразяването на силна буря, която с гръмотевиците си прикрива звука от падането на минаретата, „защото, когато минарето падне, се вдига голям шум и турското правителство ще протестира“, пояснява той.
Резултатите от разрушителната човешка природа е видим днес повече от всякога. „От Римска Сердика няма и останала колона, която да стои права, като се има предвид, че е пълно с градове (примерно в Африка), в които обектите стоят до покрив. Няма нито една запазена къща от времето на османското владичество – има единствено няколко първи етажа, изградени от камък и надстроени, но цяла къща няма. Всичко е в руини.“
Архитект Войников прави паралел с хълма Царевец във Велико Търново и изразява несъгласие с онези, които той нарича „пуритани“. При възстановяването на древния град много малка част от постройките са пресъздадени достоверно, пример за това е и църквата на самия му връх. В този случай 78-годишният архитект отбелязва, че неточностите са за предпочитане пред забравата и отправя апел към твърде критичните посетители, които търсят автентичност преди всичко.
„Даже се надявах, че някои от римските сгради в София ще бъдат вдигнати, ще бъдат направени на кафенета, магазини и така нататък. Лично аз смятам, че в страни като България прекаленото пуританство не е подходящо. Как ще почувстваш, че в отделни моменти България е била могъща европейска държава при различните ни владетели, ако на върха на Царевец не стърчи нищо?“
При все това Тодор Войников не е съгласен с предстоящото възстановяване на прочутото кафене България под формата на галерия за съвременно изкуство – той твърдо вярва, че сградата трябва да се възстанови до предишното си великолепие и отново да заработи като кафене, където да се събира съвременният културен елит на града в антентичен интериор.
„Години наред кафене България си стои, но никой не го възстановява. Обаче този терен е скъп и очевидно вече е продаден с проект за сграда. Преди за този район пък имаше готов проект за една 6–7-етажна сграда, за което инвеститорите се кълняха, че на партера ще бъде възстановено кафенето, което е, общо взето, nonsense. А в действителност има снимки на външната част и тя може да бъде възстановена почти както е била преди. В това отношение не знам дали си правим някакви илюзии. Това очевидно няма да е нещо автентично.“
Днес сградата стои, куполът обаче е изгорял, няма го и втория етаж. Архитект Войников твърди, че няма нито една известна снимка на интериора, какъвто е бил непосредствено след откриването на кафенето през 1904 година. „Ако не се намери снимка, то ще трябва хипотетично да се възстановява на база подобни кафенета от епохата и архитектурни тенденции, на които има запазени снимки. При всички случаи ще има хипотетичен привкус, но за мен най-правилното решение е да се възстанови като кафене.“
Тодор Войников сравнява България с други държави от бившия Източен блок, съпоставяйки отношението към наследството и възстановяването на разрушените от бомбардировките по време на Втората световна война сгради. Правейки паралел с Полша, той коментира, че докато там Старо место (старият исторически център) е възстановен незабавно, в България тази мисъл остава на заден план и много от щетите така и не са поправени.
Не само това, но и през 70-те години се обсъжда събарянето на множество иначе напълно здрави сгради от царско време, в това число Двореца, Природонаучния музей, Географския институт, Военния клуб и Българската академия на науките. За щастие този градоустройствен план така и не се изпълнява и единствената сграда в региона, с която гражданите се сбогуват за една нощ, е Писателското кафене.
Архитектът проследява причините до дългата липса на държава и допълва, че самата тенденция да се пази миналото не е стара. Според него идеята за опазване на наследството в България идва доста след Руско-турската война, тъй като преди това у нас има само няколко души с висше образование на фона на население от няколко милиона. Иначе казано, съхранението на архитектурното и културното наследство се крие в образованието и възпитанието.
„Ние пропускаме момента в края на XIV век – Ренесанса. По това време България престава да съществува. След това пропускаме барока. Най-отворените българи като Неофит Рилски и Софроний Врачански имат някаква представа за Просвещението, но тя е откъслечна. Внасят някакви идеи, но тези хора са единици. Пропуснатите епохи дават отражение. Липсата на аристокрация също оказва голямо влияние върху самочувствието. В края на краищата културните процеси в миналите векове са се развивали предимно от аристокрацията.“
Според арх. Войников решението е в скъсването с учебникарските методи на образование и по-доброто разбиране на собствената ни история в контекста на градовете. За него основна цел, която трябва да си поставим като общество, е създаването на една значителна критична маса с добро възпитание и с добър усет към богатството и значението на културата като съвкупност от всички постижения на цивилизацията. Резултатите обаче се постигат бавно, а за отправна точка Войников посочва учителите. Градът е така богат на истории, че би могъл да бъде използван като учебник, стига учителят да притежава необходимата култура и нагласа.
„В това отношение градът помага много. По-добре е да разходиш децата и да им кажеш: „Знаете ли, че тук Яворов е написал стихотворението Арменци?“ или „на това място Елин Пелин е написал Андрешко“… Или че Леге е била най-важната улица в София преди войната. На този ъгъл Буров среща полуслепия Яворов и го пита: „Господин Яворов, имате ли нужда от нещо?“.
Трябва да се скъса това учебникарство. Колко деца знаят, че има композитор Пипков? Колко деца знаят, че са чували нещо от него? Те могат, като вървят по Патриарха, където той е живял, да им се стори, че чуват четвъртата му симфония. Когато вървиш по ул Иван Вазов, където умира Петко Стайнов, трябва в главата ти да зазвучат Тракийските танци. Те са музикалните символи на България.“
Дорасло ли е българското общество, за да извърви този път?
Настоящето е противоречива територия. От една страна, глобално погледнато, стандартът на живот никога не е бил по-висок. От друга страна се вижда, че проблемите са неделима част от историята. Въпреки това според Тодор Войников оптимизмът е задължителен и той вижда надежда в младите поколения, наблюдавайки възникването на все повече движения, организации, инициативи, проекти и уебсайтове, посветени на културното наследство. С вярата, че все още не е твърде късно, той призовава да се ослушаме за музиката на Пипков по софийските улици. Сградите все още помнят и винаги ще помнят – нека да помним и ние.
