Всеки дом е важна част от градската тъкан. Разговор с Васил Макаринов

Васил Макаринов

За огромно съжаление се разделихме с Васил Макаринов преди излизането на това интервю. Светът изгуби един буден ум, който неуморно се бореше за съхранението на архитектурното наследство не само в София, но и в редица български градове. С безкрайно уважение и възхищение споделяме последните му думи пред медията, с които Васил още веднъж заяви позицията си относно каузата за опазване на сградите – паметници на културата, любовта си към родната архитектура и задълбоченото си разбиране на темата.

Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.

От 2 до 5 ноември в галерия Доза и от 6 до 19 ноември в The Mall разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но постепенно гаснещи сгради – паметници на културата, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов и Георги Андинов, създадени специално за изложбата, а в настоящата рубрика разглеждаме темата в детайл чрез статии и интервюта с архитекти, историци, урбанисти, автори и изкуствоведи. 

Кои са особеностите на българския сецесион? Пред какви заплахи са изправени архитектурните шедьоври в София днес и какво можем да направим, за да ги предпазим от унищожение? Разказва изкуствоведът и водещ на архитектурните маршрути Българският архитектурен модернизъм Васил Макаринов.

Как архитектурата навлезе в живота ви, в частност – модернизмът като течение?

Преди повече от 10 години се дипломирах в НБУ, специалност Изкуствознание. Tемата на дипломната ми защита беше именно Прояви на модернизма в архитектурата на апартаменти и сгради в София през 20-те и 30-те години. След защитата си реших, че е хубаво материалът, който съм използвал – както снимките, така и самата информация, която съм събрал, – по някакъв начин да придобие публичност, просто ей така – без някаква идея, че ще се занимавам с това в бъдеще, а просто защото разполагам с него.

Няма нищо по-жалко от това човек да има някаква база данни, която може да бъде ценна за другите, и тя да не се използва. Така през ноември 2013 година създадох страницата Български архитектурен модернизъм. Първоначално нямах никаква идея какво ще се случи с нея, но се оказа, че хората се интересуват. Аз самият също започнах да се зарибявам, тъй като колкото повече човек се задълбае в дадена тема, толкова по-интересна му става тя. Продължих проучванията си, вече на доброволни начала. В някакъв момент се появи и другият колега – Теодор Караколев от Пловдив, – който също се дипломира като изкуствовед. Вече 9–10 години активно движим проекта и мисля, че успяваме хем да се информираме все по-обстойно, хем да откриваме все повече съмишленици.

Като представител на по-младото поколение къде се корени вашият, както и на други ваши млади съмишленици интерес и обич към историята на града и връзката с миналото?

От една страна имам този чисто изкуствоведски интерес да човъркаш нещо, което е недотам познато. Да, темата за архитектурата на модерното движение е работена и от други автори, историци на архитектурата, като архитект Любинка Стоилова, върху чиито проучвания стъпваме доста сериозно. В крайна сметка архитектурата на модернизма доминира в нашия град, тъй като времевият диапазон между 20-те и 40-те е период на сериозен икономически подем на града и на оформяне на централните му части. Той обхваща строежа на огромна част от сградите в София, пък и не само в столицата. Това са кооперативните апартаменти, които определят облика на нашия град, а днес често биват неглижирани. В крайна сметка обаче тези сгради са много качествено направени здания, стилово са добре издържани, макар и без кой знае какво разточителство.

Модернизмът се появява като зрял момент на тази архитектура. Вече от дистанцията на 90 години е нормално отново да се обърнем към нея като нещо, което не е от близките 1–2 поколения, но е достатъчно старо, за да го припознаем като някакво наследство. Това, че каузата ни въвлича все повече и повече хора, дава тласък на този нарастващ интерес.

Темата далеч не е тясно свързана с архитектурата (даже аз самият не съм архитект) и мисля, че въвлича всеки един културен гражданин на всяко едно населено място в страната. Получаваме информация не само от София, а отвсякъде. Постоянно се случва да срещаме хора, които искат да ни покажат чертежи на сградите, в които живеят, което е прекрасно. Казвам това, защото само за три дни трима различни посетители на нашите архитектурни маршрути ни предоставиха информация за няколко жилища.

Хора, които бяха на обиколката ни Жилището и здравият дух, също споделиха, че живеят в сгради, които биха представлявали интерес за нас, но които доскоро не бяха идентифицирани с авторство, година на построяване, имена. Вижда се, че успяваме да въвлечем всякакви хора. В организацията на обиколките много активно се включи и един актьор, Велизар Емануилов, с когото работим съвместно вече над 2 години.

Какво отличава българския модернизъм от този в други държави?

Първо трябва да си дадем отговор на въпроса какво е модернизъм. Той много често се дефинира като интернационален стил, поне по думите на историка на архитектурата Хенри-Ръсел Хичкок. Едни и същи стилови характеристики могат да бъдат забелязани навсякъде, независимо от географската ширина, школата и т.н. Интересно обаче е, че у нас много често архитектите се обръщат към елементи, които са свързани по-скоро с по-ранните архитектурни наслагвания на наша територия: Средновековието, Възраждането, Античността. Тези елементи са не просто копирани, те са разбрани, стилизирани, модернизирани и по един много фин начин вплетени в голяма част от нашите сгради. Така че да, ние имаме чисто местни особености, въпреки поначало международния облик на този тип архитектура.

На какво се дължи постепенното потъване на стара София под облика на новото строителство?

На неразбиране – това е краткият и най-точен отговор. Това е и нещото, срещу което се борим и смятаме, че начинът да се справим с този проблем е именно информираността, архитектурните пластове да бъдат разпознавани като ценни. В крайна сметка повечето хора ценят по-ранните стилове, като неокласика, еклектика и сецесион. Да, те са орнаментирани и прекрасни, обаче и по-късната архитектура след Първата световна война също има своите важни стилови характеристики.

Много често тази архитектура не борави с орнаменти и декоративност, а по-скоро със съотношение между обемите, с израза на самите материали. За да разберем това, е нужно малко по-дълбоко навлизане и визуална култура. Това и целим – малко по малко да информираме обществото, че тази архитектура е важна и защо трябва да бъде пазена в нейния автентичен вид. По този начин, като стане разпознаваема, това може да подтикне собствениците или хората, които отговарят за сградата, да се замислят, преди да я разрушат или префасонират.

Сградата на Терминал 1, Аерогара София

Можете ли да разкажете някаква история от вашата дейност, където целта ви е проработила за някой гражданин?

Няма как да кажем, че сме повлияли пряко, но предизвикваме реакция, когато афишираме компрометирането и разрушаването на някои ценни сгради, които иначе биха загубили облика си. Такъв случай беше сградата на първи терминал на Аерогара София. Старото здание е доста обезличено поне отвън, но интериорът е добре запазен. Обръщам внимание, че строежът му започва още 1939-а и е завършено в края на 40-те години. Това е и една от малкото запазени терминално-летищни сгради в Европа от този период.

Вътре можем да разгледаме и мозайки от Иван Пенков, изпълнени през 1946, и мозайка на схематична карта на България и Европа. Терминал 1 е открит малко след войната, но строителството започва малко по-рано и архитектурата му е много добър пример за модернизъм. Неотдавна имаше анонсирано намерение сградата да бъде съборена, за да се разчисти пространство за разширение на летището. Решихме да информираме медиите, че това е ценна сграда, която, макар да не е обявена като културна ценност, е хубаво да се запази. Последва широка медийна разгласа. Няма как да твърдим, че това се случи заради нас, но накрая обявиха, че сградата ще бъде запазена и експонирана като историческа ценност. Така че твърдя, че по някакъв начин може би сме помогнали за опазването ѝ.

Откривам, че хората, виждайки нещо реставрирано, което може да бъде обживяно – хем да бъде автентично, хем да бъде съвременно, хем да работи като нормално жилище, – решават да оправят своите собствени жилища. Доста хора са ни писали въпроси като „Струва ли си да запазя тази врата, струва ли си да запазя тези дограми?“, при което ние ги съветваме какво могат да направят. Успявали сме да им помогнем с контакти – в процеса на работа дори сме установили връзки с майстори, които могат да съдействат, и то успешно. Това показва, че хората на лично ниво, а не само на институционално, припознават личните си къщи и апартаменти като наследство и правят стъпки, за да се реставрират. Смея да твърдя, че това е много добър знак.

Споменахте, че Терминал 1 не е била паметник на културата. На какви условия трябва да отговаря една сграда, за да бъде декларирана за такава?

Въпросът е до каква степен този статут опазва сградите. В последните години сме свидетели на доста тъжни ситуации. Редица тютюневи складове в Пловдив уж по случайност се бяха самозапалили, други уж по погрешка се бяха разрушили – разбира се, бутнати. Сгради със статут на културна ценност, които при нежелание да бъдат запазени нямат стойност.

И все пак е хубаво да има сгради, които имат такъв статут, защото той помага на институционално ниво. Работата е, че много често процедурата е тромава, изисква работа на различни специалисти, а ние не сме архитекти. Въпреки това сме съдействали за няколко такива сгради, които поради това, че придобиха статут на културно наследство, бяха запазени.

Такъв пример има в Ямбол: Парахода. Това е прекрасна къща, по проект на местния архитект Куртев от втората половина на 30-те години, която местната община беше решила да събаря, за да строи паркинг. В процесите на промени след войната тя се оказва затисната между панелни блокове. Местната общност беше решила, че сградата е наистина ценна, и се обърна към нас за съдействие с мотивирано обяснение защо е хубаво да се запази. Това, което се получи като резултат, е, че тя придоби статут на културна ценност и това я опази от намерението на общината да бъде съборена.

Така че понякога помага, но сме свидетели и на други проблеми. Неотдавна няколко ценни софийски сгради бяха обявени за културни паметници. Една от тях бе нещастно отиващата си вече Софийска кланица – прекрасна сграда точно до гробищата, пример за индустриална архитектура, която малко по малко угасва. Още преди Нова година бяха направени стъпки тя да бъде декларирана като културна ценност, всички документи бяха налични и вече осем месеца се чака подпис от министър. Сградата се руши, постоянно някой влиза вътре, виждаме каруци с хора, които разграбват метални елементи, чупят стъкла, събират тухли. Именно защото няма кой да се задейства, тази сграда умира. Не искам да съм лош пророк, но мисля, че е обречена. А тя е наистина изключително ценен обект. Така че трябва в крайна сметка да работим на по-високо ниво.

А какво могат да направят обикновените хора за опазването на тези сгради, независимо дали са паметници на културата или просто ценна архитектура?

Точно това е нашата идея – че човек, познавайки това, което има, би бил склонен да го опази във вида, най-близък до автентичния. Всъщност не е толкова трудно да бъдат запазени сградите. Това означава например дървените елементи да се пребоядисват по-често, да се подменят със същата изработка и растер.

Много често това, от което страдат многофамилните кооперативни сгради, е, че виждаме подмяна на дограми с нови, които нямат нищо общо с оригиналния растер. Често топлоизолират, като тези топлоизолации се покриват с всевъзможни цветове. Това често нанася непоправими щети на автентичните мазилки, дори на целия хомогенен вид на тези сгради. Модернизмът работи с фини пропорции и когато се промени дори само растерът на дограмата, цялата кооперация рухва и вече не е същата сграда, която е била.

В крайна сметка номерът е собствениците да познават местата, на които живеят, и да съзнават, че те са ценни в оригиналния вид. Именно затова ние постоянно апелираме дори самите хора да търсят информация за своите домове – за тяхната история, техния архитект, техния инвеститор, дори всичките тънкости, които съпътстват строежа.

В една от сградите, в които влизаме по време на обиколките, винаги разказваме история, намерена в документацията. Инвеститорът я строи с еркер от 40 сантиметра, а към 1935 година този еркер е трябвало да бъде доплатен към общината. Инвеститорът решава, че не иска да плати, при което започва кореспонденция с общината с обвинение, че му е бил незаконно отнет. В крайна сметка се налага да го заплати, затова пък не строи асансьор в сградата, въпреки проекта, за да спести пари от нещо. Такива тънки елементи биха могли да проговорят по един по-жив начин за историята на тези сгради и собствениците и те биха ги припознали като много важна част от градската тъкан – важна част от нейния автентичен вид.

Каква би могла да бъде ролята на изкуството в съхранението на колективната памет на дадено място?

Като изкуствовед бих искал да обърна специално внимание на това, че и живописта от периода има изключително много допирни точки с тази архитектура, особено ако вземем предвид мисленето в обеми. Пример за това е Портрет на Светослав Минков от Кирил Цонев – прекрасна илюстрация на онази нова предметност, която навлиза от Германия през 20-те. Третирането на обема като формообразуваща структура се забелязва в живописта, в архитектурата, дори по по-далечен начин един литературовед или музиковед би могъл да направи тези препратки и с другите изкуства.

Неслучайно немалка част от нашите архитекти имат и друго артистично поприще. Известният автор Чавдар Мутафов освен писател е и архитект. Негово авторство са няколко училища и апартаментни сгради в София. Художникът Иван Бояджиев също работи към Дирекцията на железниците, проектира прекрасни гари в Зверино и в Русе. Димитър Ненов е композитор и архитект. В това време изкуствата преливат едно в друго, нещата са много тясно свързани и няма как да се подмине тази връзка, тази хомогенност. Дори фактът, че тези хора много често са живели в тясна комуникация като общество помежду си, подсказва, че изкуствата в този период вървят ръка за ръка като идеи, като концепции, като виждания, като визуален израз.

Забелязвате ли подобна свързаност между другите изкуства и архитектурата в момента и по какъв начин се изразява?

Много често когато човек има усещане към даден период и изкуство, няма как резултатът да не рефлектира и визуално на това. Заради това ставаме свидетели на тотално унищожени сгради. Много често виждаме и сгради, наподобяващи криворазбран барок. Това говори много лошо за визуалната култура на техните създатели – нямат усещане за епохата, архитектурата стои грубо, тежко, недодялано. „Плясват“ един тон орнаменти на иначе съвременна структура със съвременни пропорции и обеми. Ако човек има визуалната култура, не би допуснал такова нещо. Визуалната култура означава и разбиране на изкуствата живопис, музика и архитектура, които имат ясно пропорционално мислене.

Едни от най-новите обиколки, организирани от вашия екип, се наричат Жилището и здравият дух. Здрав ли е духът на София, жив ли е изобщо и как може да бъде съживен?

Смея да вярвам, че е жив, защото тези обиколки може би бяха едно от най-успешните събития, които някога сме правили. Започнахме през май 2021 година, като идеята се роди с Велизар Емануилов, с когото сме и водещи. В началото нямахме никаква представа дали някой би имал интерес към този формат. До ден днешен обиколката се посещава и никога нямаме празна група, но решихме да приключим провеждането ѝ, защото смятаме да се насочим към други неща. Това, което тези две години ни показаха, е, че духът на хората е жив. Те познават сградите си и благодарение на това, че толкова много хора присъстваха на тези обиколки, редица важни сгради бяха идентифицирани с авторство. На доверието, което ние гласуваме на тези хора, те също отвръщат с доверие. Затова съм оптимист, че ще запазят това, което имат.

Ако си представите, че сте чужденец и пристигате в София за пръв път, какво е първото нещо, което ще ви направи впечатление и кое ще се задържи най-дълго в паметта ви?

Градът е твърде шарен. Освен че сградите са нашарени във всякакви цветове, има брутално визуално замърсяване. Грозно изпълнени партери, рекламни табели, афиши. Смятам, че човек, идвайки от места с доста по-добър вид, успява да припознае тези сгради. Дори го виждам, защото туровете, които водим около Женския пазар и ул. Екзарх Йосиф, често привличат чужденци. Там има много оцелели сгради и посетителите на града, при положение че идват от градове, където автентичността се цени високо, търсят автентичното местно, а не слоевете съвремие, които го покриват. И все пак вярвам, че с малко образование нещата ще се променят за добро.