Старите сгради като завет: разговор с Иван Йотов и Джонас Толкингтън
По традиция Програмата следи и отразява всички актуални експозиции, но този ноември медията влиза в ролята на куратор и предприема мащабна инициатива, посветена на архитектурното наследство в столицата.
Непреодолимият поток на времето неизменно носи в себе си идеята за новото начало, но заедно с нея обезателно и концепцията за мимолетност, разруха и загуба. В изложбата на Програмата – Невидима София обаче времето застива между минало и настояще и открехва прозорец към едно често пренебрегвано лице на града. Това лице ни се усмихва от фасадите на архитектурните съкровища на София – сгради, построени между Освобождението и Втората световна война. Макар потънали в забрава, те отварят портал към отминали епохи и между „бръчките“ на пукнатините в мазилката си ни намигат, припомняйки ни стойността на културната памет и слоевете история, които се крият под повърхността.
От 6 до 19 ноември в The Mall разглеждаме черно-бели фотографии на красивите, но постепенно гаснещи сгради – паметници на културата, пречупени през артистичния обектив на различни по стил и индивидуалност фотографи. В експозицията присъстват творби от Бони Бонев, Георги Величков, Ваньо Димитров, Никола Николов и Георги Андинов, създадени специално за изложбата.
Проектът Невидима София е powered by #withGalaxyS23 Ultra.
Иван Йотов работи в сферата на документалното кино от почти 20 години. Семейството му се занимава с кино, като баща му е режисьор и сценарист. Двамата имат собствена продуцентска фирма, посветена на културата и изкуството в България. Работил е върху много проекти, сред които и уникални жанрове. Основната цел на компанията им е да популяризира това, с което страната ни разполага в исторически план, като го интерпретира по нов, по-модерен начин, за да може то да достигне до възможно най-голяма публика.
Джонас Толкингтън е от Индианаполис, Индиана. Пристига в България през 2000 г. като доброволец на Корпуса на мира, като първоначално живее в Златоград в продължение на две години, а след това – в София. По това време той все още не предполага, че повече от 23 години по-късно ще продължава да пребивава тук, а кариерата му ще е претърпяла значим обрат. Днес той е актьор с над 250 продукции зад гърба си. Начало на артистичното му развитие дава препоръка от приятел – чрез него Джонас научава, че кинопродукция търси американски актьор. Това е началото на кинокариерата му, като след време той започва да застава и зад камерата. Бил е режисьор, продуцент, сценарен консултант и какво ли още не.
Събира ги работата по съвместни кинопроекти, като двамата редуват ролите си зад и пред камерата. Вторият им документален филм, Изгубени в архитектурата, разглежда проблема за опазването на недвижимото културно наследство и търси възможни решения за съхраняване и възстановяване на старите сгради не само в столицата, но и в цяла България.
По какви начини можем да допринесем за положителната промяна в градската среда, как може да се култивира желание за опазване на архитектурното наследство в нашето общество и какво е чувството да идваш от държава, по-млада от някои български сгради? Разказва творческото дуо Йончев – Толкингтън.
Как започнахте да работите заедно?
Джонас: С Иво се запознахме на снимачната площадка и така заработихме заедно в създаването документални филми, които са способни да предизвикат промяна. Голяма част от документалното кино днес цели да обясни нещо, да запознае зрителя с исторически факти, но не са много филмите призиви, които искат да докажат някаква гледна точка.
Вярвам, че това е един от начините, по които светът е преместил фокуса си от вестниците и списанията и се е насочил към визуалните медии. Времената са се променили много. Сега една статия може да постигне промяна, но тя е неголяма.Ние започнахме да правим документални филми с идеята да достигнем до повече хора и да помогнем, без да знаем колко голяма промяна можем да постигнем.
Ако 10, 20 или 100 човека видят определен филм, той може да им повлияе да направят нещо – да помогнат за почистването на някоя река, да засядат дърво или нещо друго. Ако всеки един от тези хора каже на друг и започнат да засаждат дори по едно дърво на година, то резултатът ще е хиляди нови дървета. Малките неща са важни. Те могат да предизвикат лавина от последици и голям и осезаем ефект. Такава е нашата мисия.
Иван: С Джонас работим от 2019 година и вече имаме няколко реализирани проекта, сред които два документални. Първият е нещо като кратка биография за кинаджиите зад камера – не онези, които са режисьори и оператори, а тези, които често са в сянка. Другият проект, в който се обединихме, беше посветен на архитектурата.
Мога да кажа, че сме вървели по успоредни пътеки. Но това, което правим в последните си общи проекти, е документално кино в по-умален мащаб, което поставя проблеми, за които трябва да се говори. Те са свързани с личности, а в конкретния случай – с недвижимото културно наследство.
Джонас: Не смятам, че темата е табу, а по-скоро, че хората ги е страх да повдигат важните въпроси. Това е и една от причините, поради които поне в момента не сме по-продуктивни: за нас това е повече труд на любовта, отколкото нещо, което ще ни донесе много храна на масата.
Опитваме се да построим нещо, което да ни позволи да продължим да се занимаваме с други и нови проекти. Аз и той имаме толкова много опит в различни сфери и уменията ни се допълват прекрасно, като, разбира се, има полета на експертиза, в които се припокриваме. Това и нашето партньорство ни позволява, когато работим върху един проект, да не се нуждаем от други хора, защото ние сме си самодостатъчни. Филмът ни Изгубени в архитектурата е на 100% само наше дело. Звукът, монтирането на кадрите, озвучаването и всичко останало е правено изцяло от нас двамата.
Какво ви въвлече в темата за културното наследство и по-специално архитектурното?
Иван: Тази тема е необятна и е достатъчно да погледнем през прозореца, за да видим, че тя ни заобикаля. На всеки ъгъл има ценност, която предходните поколения са ни завещали и трябва да я пазим. Дотук с клишетата.
През 1880 е създаден първият Батенбергов план, така нареченият план на София. Антонин Колар, чешки архитект, идва в България по време на Руско-турската война и му се възлага заедно с един друг инженер да направят първия архитектурен план на града.
Дотогава в новоизбраната столица живеят само 17 хиляди жители. Имало е около 500–1000 къщи и кални улички. Тогава започва да се случва една трансформация, която ние все още наблюдаваме, вече 140 години. Батенберговият план е по американски модел и прави така, че градът да е разграфен по квартали. Този идеален център, който е затворен между булевардите Сливница, Васил Левски, Христо Ботев и Патриарх Евтимий, – това каре е стара златна София, на която ние дължим облика на града.
Историята остава най-вече в централните части. Именно това е мястото, което ни привлича в един град, в една нова обстановка. Нас ни жегна, че тази част от архитектурното наследство, която все пак до някаква степен се е съхранила, е жертва на безогледно… да не използвам силни думи, но на едно безобразие. Провокира ни желанието да съхраним и да дадем гласност на това, което се разрушава, защото дори запазените сгради не са в похвално състояние. Това беше мотивът да се разровим в детайлите и да хвърлим светлина върху този проблем.
Джонас: Не става дума и само за София. Подобни примери има и във Велико Търново, както и на други места, около Дунав. В градове като Пловдив има обособена стара част, но извън нея има много подобни и красиви къщи на големи архитекти, които са в разруха и са изоставени, а те заслужават същата любов. Има стотици, ако не и хиляди такива места и постройки в България.
Не е загуба на ресурси и финанси, ако тези места се реновират и им се върне старото величие. Защо? Защото аз искам моите двама синове да израснат в град, в който, докато се разхождат по улиците и вдигнат глава нагоре, да могат да кажат: „еха, каква красота“. Но те не го правят. Примерно тук, на ъгъла на Раковска, се намира поредната стъклена сграда – тази на Европейската комисия. Сигурен съм, че архитектът е вложил много мисъл и време, сградата е хубава, но е бездушна. Триъгълна постройка от стъкло и стомана.
В моя апартамент всички осветителни тела са спасени от стари сгради. Имам такива от края на XIX век, взети от съдебната палата, други са от различни общински сгради. Разбира се, жиците са сменени с нови, но това са неща на стотици години и са направени по такъв начин, че да издържат във времето. Сега продължават живота си, макар и в моя апартамент.
Иван: Всъщност тези сгради, за които ние разказваме в нашия филм, са във всеки град, от Русе до Разлог – едно нищо и никакво градче, но хората там са мислили не само за развитието на града, но и на самите себе си. Тези сгради са построени на базата на някакъв успех, на нещо, което ни дава основание да се гордеем. Затова са символи на просперитет и това е характерно за периода между двете войни. Архитектите им са идвали от чужбина, като повечето са завършили в Западна Европа – Германия, Чехия, Полша, Австрия, Франция…
Те са донесли тук своя опит и вкус, този особен дух. Най-известните архитекти, които са работили в София, са Никола Лазаров, Георги Фингов, Кирил Маричков (дядото на Кирил Маричков – музиканта). Смятам, че е абсолютно престъпление да се унищожава наследството им. Не е по-скъпо да се възстанови, както каза Джонас, но това, което остава, носи много повече, когато става дума за пълна реставрация към предишния му блясък. Така правят французите, италианците, чехите. От това материално наследство те черпят ресурс.
Ние не можем да продадем стъклената сграда за ценност. Можем да я продадем като офис, но до нея ще се построи нов, и нов, и нов… Вижте какво се случва в Лозенец. Там се строи едно и също, и то по много. Стъкло до стъкло. Зад тези сгради не стоят успехи. А зад тези сгради, които ние цитираме, са успехите на лекари, инженери, архитекти, юристи, които са дали самочувствие на България.
Сега зад тях стоят празни фасади.
Старите сгради тук са построени и с вкус, и със завет. Ще си позволя да цитирам един от нашите герои във филма, Борис Делчев. Когато го попитахме дали трябва да се пази старото, той отговори следното: „Толкова е очевидно това, че трябва бъде запазено, а не разрушено – като да познаваш себе си“. Що за човек си ти, как живееш с останалите и как се справяш, ако не познаваш себе си? Задължително е да можеш! Задължително е да опазиш това, което са ти оставили.
Джонас, кое е твоето любимо място в София?
Джонас: Мисля, че е ъгълът пред ЦУМ, защото този ъгъл е наистина най-внушителната архитектурна гледка в града. Там може да видиш сградата на ЦУМ, както и мястото, Ларгото и статуята на света София; там е и изключително старата църква, храм Света Петка Самарджийска. От другата страна може да се види сградата на бившия хотел Шератон (сегашния Sofia Balkan Palace). Искам да кажа, че на този ъгъл има стотици дребни, но впечатляващи неща. Има какво да се види във всяка една посока.
От гледната точка на американец, какво ти харесва и какво не ти харесва в България?
Джонас: Това, което харесвам най-много, но и едновременно не, са хората, но смятам, че това е вярно почти за всяко едно място. Има някои неща, които наистина ценя. Примерно в повечето случаи, ако задам на някого въпрос, очаквам да получа искрен и неподправен отговор. Ако те питам как си днес, нямам представа какво ще чуя, но е по-вероятно да получа отговор като: „Ами, кучето ми умря вчера, имах ужасен уикенд, носът ми е запушен, гадна пъпка ми излиза на носа…“, но накрая винаги събеседникът ми завършва с „ще се справя“.
Обожавам това. В Америка, ако питаш някого как е, почти никога на човека не му пука. Задаването на въпроса е само функция на езика, нещо, което очакваш да чуеш и е част от разговора, но я няма тази загриженост. Разбира се, има изключения, но в по-голяма степен няма разлика между този въпрос (в САЩ) и това да кажеш просто едно здравей тук.
Познавам и съм се срещнал с толкова много хора тук, които имат желанието да направят света по-добро място или да помогнат на някой човек, което е много хубаво. В същото време има хора, които правят онези неща, на които се противопоставяме в документалния ни филм.
Идвам от държава, в която най-старите ни сгради са на малко над 250 години и те дори не са толкова впечатляващи. Когато американец види нещо на над 150 години, заявява „о, това е древно“. Докато работех за Корпуса на мира в Златоград, наблизо имаше римски мост, по който минаваха коли всеки ден – постройка, която е на стотици, дори вероятно хиляди години, и на никого не му правеше впечатление. За мен това е изумително.
Това, което мразя, е пораженческото мислене, особено когато става дума за „невъзможното“ на снимачната площадка. Когато някой ми каже, че нещо е невъзможно, веднага се опитвам да го постигна. Според мен има много малко неща в този свят, които са невъзможни, като изключим предмета на научната фантастика и фентъзито. Има известна част от населението, която е с друг начин на мислене, които не се страхуват да постигат невъзможното.
Има ли място, къща, улица или дори квартал, който не е в добро състояние, но искате да го видите възстановено в близките години?
Иван: Има! В чисто административен план законодателството е направено така, че не дава възможност на общините да изискват от частните собственици. Истината е, че повечето паметници на културата се притежават от хора с възможности.
Тези, които са в лошо състояние, са изкупени и съвсем нарочно са оставени така, за да може с вратички в закона да се докарат до едно нищожно и неизползваемо състояние, в което се разрушават. Идеята е на тяхно място да се появят частни сгради. Това се отнася и за другите градове, в които има такъв исторически център. Вижда се възстановена сграда, а до нея полуразрушена такава.
Пожелавам на София в близко бъдеще да намери инструментите и този център, това каре, да добие стария си облик, да възвърне харизмата си и да може това да донесе дивиденти на града под формата на културен туризъм, атракция и изкуства, които да се развиват. Съвсем спокойно една такава сграда може да е културен център, както е популярно; тя може и да е хотел, както често се случва.
Искам да се създадат едни малки кварталчета, карета, в които да се развива туризъм, изкуство и култура.
Каква може да е ролята на хората на изкуството? Вие сами казахте, че правите документални филми с кауза и с цел да активират гражданите какви роли могат да имат изкуствата в опазването на тези сгради? И има ли надежда те да постигнат нещо?
Джонас: Не струва нищо да осведомиш някого за това, да кажеш на приятел или просто да изразиш мнение. Хората, на които им пука, трябва да повдигат въпроса и да хвърлят светлина върху проблема. Колкото повече хората говорят, толкова по-добре.
Ако хората говорят достатъчно, техните гласове могат да бъдат чути, а проблемите им – да бъдат разгледани. София е град от 1,5 милиона души, ако всички артисти започнат да говорят за това, публикуват в интернет за проблема с архитектурното наследство, започнат да правят от време на време снимки и споделят „това е ужасно, защо тази сграда изглежда така, защо общината не се е погрижила за тази сграда, къде е собственикът ѝ“.
Нека погледнем сградата на НАТФИЗ. Видимо камъкът трябва да е поне 10 пъти по-светъл. Да, струва пари да се почисти и боядиса, но цената на усилието не е толкова голяма – да дойде човек и да го почисти с пароструйка. Защо няма екип от хора, които работят това – да почистват стари и мръсни сгради? Това са малки инициативи, за които може да се говори. В София има стотици артисти. Да кажем, че има 200 хиляди артисти и ако дори половината започнат да говорят за тези проблеми, това е огромен брой хора и голям процент от населението на София.
Дори само няколко големи актьори да решат да споделят с последователите си за тези проблеми, те могат да стигнат до стотици хиляди хора. Това означава, че политиците ще са принудени да признаят проблема и да работят върху него. Говоренето не струва нищо. Да публикуваш нещо също. Да повдигнеш темата пред хората и да повишиш нивото на информираност. Това се опитваме да направим ние.
Искаме да успеем да въздействаме на поне един човек – един човек, който след това ще реши да направи нещо по въпроса.
Иван: Така е! Има нужда от гласност, има нужда да се говори за това, защото тези сгради, макар и частни, са на всички нас, всички ние сме техни наследници. В този смисъл Министерството на културата носи огромната тежест да повлияе на законодателството.
Това е пътят – това, което ние сме направили с нашия филм. Ние сме дали нашия глас да се популяризира нуждата от опазване на старите сгради и да се заговори за нея, защото в България проблемите удобно се забравят.
Джонас: София може да е съкровище, а не това, което е в момента. Градът може да бъде излъскан и да се приведе в съвсем друг вид и това не е толкова трудно. Примерно, когато ходя по улицата и видя бутилка на земята, аз ще я вдигна. В София има 1,5 милиона души и ако всеки започне да прави това, градът ни ще стане толкова по-хубав. Представете си, ако всеки човек отдели 5 минути на седмица или месец, за да направи едно такова добро – да отиде да почисти, да махне плевела зад блока, да измете. Но не обвинявам хората. Напълно ги разбирам въпреки тази липса на желание за доброволчески труд.
Иван: Всъщност това, за което говори Джонас, е едно израстване на обществото, за което ние много силно мечтаем. Имаме надежда и се опитваме да го възпитаме и предадем на нашите деца. Самосъзнание, че е наша отговорност да пазим, да искаме да съхраним нещо и да го правим по най-добрия начин, за да можем да го оставим.
Проблемът не е в чистенето, а в цапането. Не цапай! Когато не цапаш, няма да ти се налага да чистиш. Понеже вече сме във времето на така наречената демокрация, човекът трябва да е свободен и да е разкрепостен, защото няма никакви ограничения и светът е пред него. В тези години обаче българинът започна да мрази себе си, да мрази средата и да не я цени. Започна да я цапа, да я руши, да вижда в нея само начин за печалба. Това ни е белегът. Ние сме едно активно поколение, но тези, които идват след нас, са с разрушена ценностна система и им липсва този тип мислене.
Как смятате, че е възможно да се върне това вдъхновение в хората? Да имат желание не само да рушат, а да пазят?
Иван: С времето и чрез личен пример. Това, което той каза: навеждам се и вдигам боклука. Така ще отгледам моите деца, така ще отгледам и внуците си.
Джонас: И да се правят забележки и да се изобличават хората, които правят глупости. Не искам да давам лош пример, но поне 20–30 пъти през последните няколко години, когато видя някой, който просто си хвърля боклука на улицата от колата, минавам покрай тях и хвърлям отпадъците обратно в колата им. Те са шокирани и някои от тях се ядосват. Напомням, че съм и еколог, и да видя това е ужасяващо. Живеем в цивилизовано общество. Разбирам, че някои хора ги е страх да го направят, защото има агресивни хора, но редното нещо е на тези хора да им се направи забележка, да им се скараш дори.
Но наистина е нужно време. Нужни са поне няколко поколения, преди нещо да се промени, защото трябва хората и техните възгледи (старите възгледи) да умрат с тях, преди новите поколения да се научат и да изградят собствени навици. Търпението е добродетел.
Иван: Има и още нещо, което са мои лични разсъждения. Винаги се сещам какво се е случило след Освобождението. Буквално за 30 години България е наваксала тези 500 години. И сградите, за които си говорим, са парченца лична история, която ни е дадена. Хората са успели да превъзмогнат тези ограничения, които са се натрупали, и са успели да се изравнят с Европа, наваксали са.
Догонили са другите европейски държави със силно темпо, затова вярвам, че на българина му трябва малко надежда, за да се впрегне отново в работа. Да, той може да е мързелив, но хората казват „намери си мързеливец, за да те научи на акъл“. Знае как да постигне с малко много и искрено пожелавам на българите да намерят своя стимул да бъдат по-добри. Да постигат повече с по-малко, но все пак повече.
